// Вие четете...

Роли в живота

В името на Божията воля.

„Бог е на страната на силните.“

В обкръжението на един груб свят каролингският императорски двор с неговите пиршества, ловни излети и църковни служби не е лишен от блясък. При управлението на Карл Велики той е освен това център на действително могъща власт, която успява да държи изкъсо аристокрацията с помощта на графовете на отделните малки области, които следват точни разпоредби под надзора на епископи и абати, а също така на преки васали, собственици на стотици манси.

Въпреки това по времето, когато Ермолд Черни прославя сина на владетеля, в Живота на Карл Велики на Айнхард липсва каквото и да било описание на императорски разкош по античен или византийски образец. Айнхард черпи отчасти вдъхновение от повествованието за живота на Август от Светоний, стремейки се преди всичко да представи Карл Велики като пазител на народните обичаи. Той му признава заслугата за разширението на владенията на франките, съхранявайки в същото време тяхното уважение. По този начин едновременно изтъква основания за действията на императора и го възхвалява.

Със скромност и гордост през целия си живот, с изключение на престоите си в Рим, Карл Велики носи обикновено франкско облекло. Неговата власт (imperium) не се стреми към външен блясък: „Той постоянно се упражняваше в езда и лов, което за него бе нещо естествено, тъй като едва ли ще се намери на земята друг народ, който в това изкуство да може да се сравни с франките.“ По-нататък Айнхард добавя, че Карл Велики носи „обикновената франкска одежда“: платнена риза и гащи, туника, навуща на нозете, кожен елек. Най-сетне „отгоре намяташе синьо-зелен плащ, а на пояса му винаги висеше меч с ръкохватка и ремък от злато и сребро. Понякога вземаше меч, украсен с драгоценни камъни, тоест церемониално оръжие, което да показва неговия сан сред другите франки, но през останалите дни одеждите му малко се отличаваха от онези, които носеха простите люде“. Чуждоземните одежди, дори най-разкошните, той презира и отказва да ги облича с изключение на случаите, когато се явява пред папите в Рим, и то по тяхно настояване. У Ноткер Пелтека откриваме сходно описание с известен галски оттенък, сякаш по този начин той се опитва да възкреси призрака на миналото римско величие.

Налице са, разбира се, кралските церемонии и инсигнии, които през IX в. постепенно влизат в употреба, за да отличат владетелите от останалите представители на аристокрацията. Ала като цяло накитите на Карл Велики и подвизите на Людовик си остават типични за воините благородници. Тези крале са в известен смисъл „рицари“ за пример на останалите, които дават тон, но в същото време са длъжни непрекъснато да се съобразяват с това, което се иска от тях, тоест да бъдат подчинени на същите обществени и нравствени норми като останалата част от елита.

Може ли да се твърди, че каролингските крале и императори са били посветени като другите знатни? Подобен въпрос може да предизвика спорове сред историците. Несъмнено церемониалният меч е знак, символ на обществена власт, присъща както на кралете, така и на знатните, като и едните, и другите се радват на хвалебствия в латински стихове в чест на тяхната храброст и справедливост.

На няколко пъти мечът е връчен на техните синове като знак за встъпване в пълнолетието и за способност да поемат кралската власт. Значението и самата същност на този ритуал трудно могат да бъдат определени. Един-единствен хронист, когото наричаме „Астроном“ заради честото му позоваване на звездите и следователно заради слабостта му към астрологията, го описва в своето повествование за живота на Людовик Благочестиви. Още през 782 г., когато е само на пет години, неговият герой е „коронован с диадема, препасан с оръжие, което подобава на възрастта му, и покачен на кон“, също както по-късно неговият син Карл в Ингелхайм (826 г.). Когато става на четиринадесет години и започва да действа като крал, „го препасали с меч и обявили, че е достигнал юношеска възраст“, но дали може да се говори за церемония в същинския смисъл на думата? Отново през 838 г. „императорът препаса своя син Карл, най-младият, седемнадесет годишен, с мъжко оръжие и го увенча с кралска корона“. В случая посвещаването е само предварителен етап преди коронацията, както впоследствие често се постъпва по отношение на кралете. Подобно опасване с меч е засвидетелствано още два пъти в края на IX в. и има значението на посвещаване, след което младият благородник може да поеме своето наследство.

Все пак най-важно си остава публичното носене на меча при воденето на обществени и съдебни дела, естествено, при участие в конни шествия, но без организирани прояви на смелост, както при владетелите от XI и XII в. Можем ли все пак да бъдем сигурни, че връчването на меча представлява същинска церемония, след като нито един документ от времето на Каролингите не подчертава това?

От друга страна, при положение че носенето на меч е еднакво важно както за знатните, така и за кралете, защо неговото връчване да не е? Дали при тях за тази цел не се прибягва до някакъв „васален“ ритуал, клетва за вярност, с която се утвърждава техният статут и легитимност на пълнолетни благородници? Дори това не може да се твърди със сигурност.

Общ за кралете и знатните ритуал е по-скоро отказът от носене на дълги коси и на меч по време на покаяние или на приемане на монашество.

Управлението на Каролингите се крепи преди всичко върху една силна „имперска аристокрация“, която получава подкрепа и същевременно бива ограничавана от централната власт. Поне такава е според Айнхард общата картина по времето на Карл Велики.

Ала дали императорът не се опитва в определени моменти или постъпателно да промени франкските обичаи, като развие една по-силна административна и съдебна система, поставена под негов контрол? Това личи от едиктите (капитулариите), които ограничават обсега на отмъщението или осъждат потисничеството на „слабите“ от „силните“. След края на царуването на Карл Велики (800–814) са издавани няколко последователни заповеди до графовете да преследват лично и чрез своите служители злоупотребите на аристокрацията. Ала тъй като самите графове са благородници, също както и missi dominici, които ги контролират, тази наредба си остава празно пожелание.

За нейното действително прилагане би бил необходим „бюрократичен апарат“, за какъвто говори Макс Вебер. Този апарат би трябвало да се намира под прекия надзор на владетеля и да бъде съставен от хора, чието издигане в обществото и благополучие да зависят само и единствено от него. Подобен профил на кралски служител донякъде притежават може би главните министериали, произхождащи от простолюдието, но техният брой е силно ограничен. В действителност каролингската власт почти не разполага със специализиран корпус от служители, тъй като липсват освободени крепостни, заемащи висши държавни длъжности, липсват „варвари“, които да бъдат включени като професионалисти във войската. Централната власт се задоволява с разширяване на правомощията на местните графове и с ролята на арбитър при конфликтите между различни групировки на аристокрацията, както и с разпределянето на почетните длъжности между различните нейни представители.

Това означава, че след или едновременно с военните начинания Карл Велики полага значителни усилия в областта на законодателството и за укрепване на позициите на духовните служители, като и в двата случая това става в сътрудничество с Църквата и аристокрацията. В крайна сметка тези мерки довеждат до засилване на местната власт и по този начин подготвят обществената структура за следващия период.

На няколко пъти, все в името на Божията воля, Карл Велики се опитва да прокара реформи, насочени преди всичко срещу отмъщението и убийствата, все по време на глад, който бива тълкуван като предупреждение от страна на Всевишния, явяващ се в ролята на съдник. В това отношение той се радва на подкрепата на епископите, над които, от друга страна, упражнява върховна власт. Ала като цяло висшето духовенство, чиито представители се набират от редовете на аристокрацията, не насърчава ни най-малко императора към радикална обществена реформа. Под „закрила на бедните“ той има предвид преди всичко опазването на имотите на Църквата, едно от призванията на която (при това осъществявано на практика) е именно помощта за бедните. Зад понятия като „справедливост“, „съгласие“ или обществен „мир“ фактически се крие една до голяма степен конформистка регламентация. Това с особена сила се отнася до брака и до крепостничеството. Бракът е християнски, екзогамен, неразривен и представлява същински съюз между съпрузите и послушание от страна на съпругата. Крепостничеството също има християнски характер и няма нищо общо с робството, тъй като крепостният разполага с действителни обществени права (родителски, имотни) и би могъл да се разглежда, по израза на Бенжамен Герар (1844 г.), като „васал от долен ранг“, само че доста по-долен, като се има предвид тежкият труд и нехигиеничните условия за живот. Оказва се, че жените и крепостните (или селяните като цяло) действително се нуждаят от закрилници („рицари“), на които са призвани да се подчиняват.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар