// Вие четете...

Без категория

Вятърът на бунта срещу нашествениците.

На лошото начало и краят е лош.“

Когато през пролетта на 1115 година могъщата султанска експедиция пристига в Средна Сирия, я очаква сериозна изненада. Балдуин Ерусалимски и Тогтекин от Дамаск са тук, рамо до рамо, заобиколени от войските си, както и от армиите на Антиохия, Алеп и Триполи. Сирийските владетели, и мюсюлмани, и кръстоносци, се чувстват еднакво заплашени от султана и са решили да се съюзят. На селджукската армия й се налага след няколко месеца да се оттегли посрамено. Тогава Мохамед се заклева повече никога да не се занимава с кръстоносците. И ще удържи думата си.

Докато мюсюлманските князе дават поредни доказателства за пълната си безотговорност, два арабски града ще покажат в разстояние на няколко месеца, че все още е възможно да се окаже съпротива на чуждия завоевател. След капитулацията на Сайда през декември 1110 година кръстоносците са господари на цялото крайбрежие, целия „сахел“ — от Синай до „страната на сина на Арменеца“, северно от Антиохия. С изключение все пак на две ивици земя, вклинени в морето: Аскалон и Тир. Окуражен от последователните си победи, Балдуин решава да се справи незабавно и с тях. Областта на Аскалон е известна с отглеждания там дребен червен лук, наречен „аскалонски“, дума, която западняците ще преиначат на „ешалот“. Но значението на града е предимно военно, защото той е сборен пункт на египетските войски при всеки от походите им срещу Ерусалимското кралство.

През 1111 година Балдуин строява армията си пред градските стени. Фатимидският управник на Аскалон, Шамс ал-Хилафа, „Слънце на Халифата“, който, както отбелязва Ибн ал-Каланиси, разбира повече от търговия, отколкото от война, веднага се стряска от демонстрацията на сила на западните рицари. Без да се опита да им окаже и най-малката съпротива, той приема да плаща данък от седем хиляди динара. Палестинското население на града, почувствало се унизено от подобна неочаквана капитулация, изпраща пратеници в Кайро, за да поиска свалянето на управителя. Научил за това и обхванат от ужас да не би везир ал-Афдал да го накаже за страхливостта му, Шамс ал-Хилафа прогонва египетските чиновници и се поставя изцяло под протекцията на западняците. Балдуин му изпраща триста войници, които слагат ръка на аскалонската цитадела.

Възмутени, жителите на града не се отчайват. Свикват се тайни събрания в джамиите, изготвят се планове и в един юлски ден на 1111 година, когато Шамс ал-Хилафа излиза на кон от резиденцията си, група съзаклятници го обграждат и му нанасят безброй удари с кама. Сигналът за бунт е даден. Въоръжени граждани, към които се присъединяват берберски войници от гвардията на управителя, се втурват да превземат цитаделата. Западняшките бойци са преследвани по кулите и покрай стените. Нито един от тристате войника на Балдуин не успява да се спаси. Още над четиридесет години градът ще живее без рицарска власт.

За да отмъсти за унижението, нанесено му от аскалонската съпротива, Балдуин се обръща срещу Тир, древния финикийски град, откъдето някога тръгнал, за да разпространи азбуката по цялото Средиземноморие цар Кадъм, брат на Европа, дала името си на континента на западняците. Внушителната крепостна стена на Тир все още напомня за славната му история. Градът граничи с морето от три страни, само тесен скалист път, прокаран от Александър Македонски, го свързва със сушата. Известен като непревзимаем, през 1111 година Тир подслонява много бежанци, придошли от наскоро завзетите земи. Те ще изиграят главна роля при защитата както свидетелства Ибн ал-Каланиси, чийто разказ очевидно се основава на сведения от първа ръка:

Франките издигнаха подвижна кула, към която бе прикрепен изключително ефикасен таран. Стените се затресоха, част от камъните се разлетяха на парчета, а обсадените се почувстваха на ръба на катастрофата. Тогава един моряк, родом от Триполи, който имаше познания по металургия и опит във военните дела, започна да прави железни куки, предназначени да се захванат за тарана отпред и отстрани с помощта на държани от бранителите въжета. Те започнаха да теглят толкова силно, че дървената кула излезе от равновесие. На няколко пъти кръстоносците трябваше сами да разрушават тарана си, за да не падне кулата.

След многократни опити обсадителите успяват да избутат подвижната кула досами стената и укрепленията и започват да ги блъскат с нов таран, дълъг шестдесет лакътя, чиято предна част е чугунена и тежи над двадесет ливри. Но морякът от Триполи не се предава:

С помощта на сръчно поставени греди, продължава летописецът от Дамаск, той изкачи делви, пълни с нечистотии, които изсипа върху нападателите. Задушени от миризмите, които ги заляха, те не успяваха да управляват тарана. Тогава морякът взе кошници за грозде и кошове, напълни ги с масло, битум, дърва, смола и тръстикова кора. След това ги запали и хвърли над кулата на западняците. В горната й част избухна пожар и докато кръстоносците се суетяха да го гасят с оцет и вода, триполецът побърза да хвърли други кошници, пълни с врящо масло, за да разпали пламъците. Огънят лумна по цялата горна част на кулата и малко по малко обхвана и долните етажи като се разпространяваше по дървените части на съоръжението.

Неспособни да се справят с пожара, обсадителите най-накрая изоставят кулата и побягват. Защитниците се възползват от това, излизат навън и обират голямо количество изоставени оръжия.

Като видяха това, заключава триумфално Ибн ал-Каланиси, западняците изгубиха смелост и отстъпиха назад, запалвайки постройките, които бяха издигнали в лагера си.
Датата е 10 април 1112 година. След сто тридесет и три дни обсада населението на Тир нанася на кръстоносците нечуван разгром.

След размириците в Багдад, въстанието в Аскалон и съпротивата в Тир започва да духа вятърът на бунта. Расте броят на арабите, които изпитват една и съща омраза към нашествениците и към повечето от мюсюлманските управници, обвинявани в нехайство, дори в предателство. В Алеп например едно такова поведение надраства бързо рамките на обикновено обществено настроение. Под водачеството на кадията Ибн ал-Хашаб гражданите решават да вземат в ръце собствената си съдба. Те ще изберат сами ръководителите си и ще им наложат каква политика да водят.

Разбира се, ще има много поражения и много разочарования. Експанзията на кръстоносците не е завършила, а наглостта им не знае граници. Но вече сме свидетели на раждането на могъща вълна, тръгнала от улиците на Алеп, която малко по малко ще залее Арабския Изток и един ден ще издигне на власт хора справедливи, доблестни, предани, способни да възвърнат изгубената територия.

Но преди да се стигне дотам, Алеп ще преживее най-метежния период от своята дълга история. В края на ноември 1113 година Ибн ал-Хашаб научава, че Редуан е тежко болен в двореца си в Цитаделата, събира другарите си и ги моли да бъдат готови за действие. На 10 декември царят умира. Щом новината се разчува, из кварталите на града плъзват въоръжени милиции, завземат главните сгради и задържат много от хората на Редуан, преди всичко привърженици на сектата на асасините, които веднага са осъдени на смърт за съглашателство с нашествениците от запад.

Целта на кадията е не той да вземе властта, а да стресне новия цар, Алп Арслан, син на Редуан, и да го накара да води политика, различна от бащината. В първите дни шестнадесет годишният младеж, който заеква така силно, че го наричат „Немия“, сякаш одобрява войнствеността на Ибн ал-Хашаб. Той нарежда да бъдат задържани всички сподвижници на Редуан и на часа им отсича главите с нескрита радост. Кадията е обезпокоен. Той съветва младия монарх да не потапя града в кръв, а само да накаже предателите за назидание. Алп Арслан не иска и да чуе. Екзекутира двама от собствените си братя, мнозина военни, известен брой слуги и общо взето всички, които не му се нравят. Малко по малко жителите на града откриват ужасната истина: царят е луд! Най-добрият извор, който ни позволява да разберем тази епоха, е хрониката на един алепски дипломат и писател, Камаледдин, написана век след събитията въз основа на свидетелства, оставени от съвременници:

Един ден, разказва той, Алп Арслан събрал известен брой емири и знатни хора и им показал нещо като подземие, издълбано в цитаделата. Когато те влезли вътре, той ги попитал:

  • Какво ще кажете, ако прережа гърлата на всинца ви още тук?

— Ние сме роби, подчинени на заповедите на Ваше Величество — отговорили нещастниците, като се престрували, че приемат заплахата като хубава шега.

И така се спасили от смърт.

Не минава много време и всички се отдръпват от умопобъркания младеж. Само един човек все още се осмелява да се доближава до него, евнухът му Лулу („Бисери“). Но и той започва да се страхува за живота си. През септември 1114 година, докато господарят му спи, го умъртвява и поставя на престола друг син на Редуан, едва шестгодишен.

С всеки изминат ден Алеп затъва все повече в анархията. Докато в цитаделата безконтролни групи от роби и войници взаимно се разкъсват, по улиците на града патрулират въоръжени жители, за да се защитават от грабители. На първо време кръстоносците от Антиохия не се опитват да се възползват от хаоса, парализирал Алеп. Танкред е починал година преди Редуан, а наследникът му, сир Роже, когото Камаледдин нарича в хрониката си Сирджал, все още не е достатъчно самоуверен, за да предприеме мащабни действия. Но отсрочката е кратка. През 1116 година Роже Антиохийски, осигурил си контрол над всички пътища, водещи за Алеп, завзема една след друга главните крепости около града и, не срещнал съпротива, започва да събира такса от всеки поклонник, тръгнал за Мека.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар