// Вие четете...

Календарът на българите

Възстановяване на първобългарското летоброене.

„На невежия грешките прощават, на учения – нито една.“

Възстановяване на първобългарското летоброене.

Всяко летоброене може да се разглежда като последователност от избрани периоди от време: денонощия, месеци, години и други на които съответстват видими (доловими) периодични движения на Луната, на Слънцето и на планетите около Земята и относно оная зона от звезди, позната и днес като слънчев зодиак. За аналитичната и за небесната механика тази зона от звезди, заедно със звездите, които остават вън от нея, образуват една неподвижна и неизменна материална система за сравнително дълго време. Впрочем между Слънцето и звездите, между Земята и планетите, както и между планетите сателити и Луната съществуват аналогии.
Народите от древността си служели с различни календарни системи, еднаквите елементи на които подсказват един общ начален произход. Трудно е да се установи кога и у кои народи се е появил първият календар. По-определено може да се твърди, че когато точката на пролетното равноденствие е преминавала в съседство на звездата α (Aldebaran), народите на Египет, Халдея, Китай и Индия са имали вече установени свои летоброения. Както ще се види по-късно първобългарското летоброене произхожда от древността. Неговите основни елементи извличаме от първобългарските исторически писмени извори:
1. Именник на първобългарските князе;
2. Чаталарския надпис;
3. Приписка към словата на Атанаси Александрийски;
4. Откъслечен (фрагментен) надпис.
Като задача за изследване и възстановяване същото летоброене бе съпроводено с труда „Преглед на летописите от руска редакция” на руския учен А.Н. Попов, издаден през 1866 г. в Москва. Заедно с този преглед бе оповестен и списъкът на първобългарските князе, известен с даденото му по-късно наименование „Именник на първобългарските князе”.
Този ценен за нас и за науката документ бе открит от упоменатия учен в два отделни преписа на славянобългарски език от XVI в. Единият – в Московската синодална библиотека, а другият – в Погодиновската сбирка на Петербургската градска библиотека. През 1946 г. същият исторически документ бе попълнен от свет. акад. М.Н. Тихомиров с трети – Уваровски препис.
Именникът предава в кратка хронологична последователност имената на поменатите български князе, продължителността на техните князувания, имената на родовете им и годината на встъпване в държавна власт. След изреждания на събития от много отдавна изтекло време, непосредствено след IV книга на царете в московския препис, извлеченията на който по нататък се използват е вмъкнато родословието на първите български князе. То започва с Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, продължава с Исперих, Тервел, Севар, Кормисош, Винех, Телец и завършва с Умор. Със своите почти еднакво повтарящи се изрази и особено с не славянските двойни имена Дилом Твирем, Докс Твирем, Шегор Вечем, Вер Ени Алем, Сомор Алтем, Дилом Тутом, Шего Алем, Текучитем Твирем, Тох Алтом, Шегон Твирим, Шегор Алем, Сомор Алтем, Дилом Тутом.
Именникът има характер и стил на библейски писмен паметник. Към тези загадъчни изрази следва да бъдат прибавени още два – Етх Бехти, Сигор Елем. Първият от тях е извлечен от един стар епилог на първобългарски кодекс от 907 г. от времето на цар Симеон, запазен в препис в Московската синодална библиотека и известен под заглавието „Приписка към словото на Атанаси Александрийски“. Втория намираме в Четаларския надпис на Омуртаг, открит близо до с. Крумово (Шуменско) през 1905 г.
От изследванията на посочените първобългарски писмени извори произтичат три различни по естество проблема: 1) езикови – тълкования на не славянските изрази; 2) исторически – идентизация (отъждествяване) на първобългарските князе и на историческите събития; 3) хронологични – възстановяване на първобългарското летоброене.
Мнозина от нашите и чуждите учени занимавали се с тези проблеми отбелязват важни приноси за историческото отъждествяване на първобългарските князе за езиковия произход и принадлежност на не славянските имена. Засягайки едновременно с това хронологията, задачата за възстановяване на първобългарското летоброене, предложените решения на много от тях, включително и на други, чиито решения останаха без успех. От големите хронологични противоречия, на които същите учени се натъкнаха, става ясно, че първобългарското летоброене не принадлежи на нито едно от познатите до сега календарни системи. Усилията, то да бъде разгледано като успоредица на китайското летоброене и като произтичащо от последното старо турско летоброене не доведоха до положителни резултати.
Като подложим на астрономически анализ данните на посочените първобългарски исторически писмени извори, при подходящ математичен анализ и няколко начални хипотези ще се опитаме да установим астрономическите основи на първобългарското летоброене, което по форма и по строеж предхожда всички досега познати летоброения. Накрая, макар и принципно ще посочим възстановеното летоброене.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар