// Вие четете...

Роли в живота

Възраждане на византийската военна мощ.

„Побеждава онзи, който по-малко жали себе си.“

На 18 април 1154 година Нуреддин се връща с войските си пред Дамаск. Абак провожда ново спешно послание на Балдуин. Но ерусалимският крал няма да има време да пристигне.

В неделя, 25 април, е даден последен щурм източно от града: Върху крепостните стени нямаше никой, разказва хронистът от Дамаск, нито войници, нито граждани, като изключим шепа турци, които пазеха една от кулите. Един от войниците на Нуреддин се хвърли към крепостната стена, на която бе застанала една еврейка — тя му хвърли въже. Той се покатери по него, стигна до върха на стената, без никой да го забележи и бе последван от неколцина свои другари, които развяха знаме, побиха го на стената и се провикнаха: „Я мансур! О, победителю!“ Дамаската войска и населението се отказаха от всякаква съпротива поради симпатията, която изпитваха към Нуреддин, неговата справедливост и доброто му име. Един сапьор изтича до Източната порта, баб-Шарки, и с кирката си разби бравата. Войниците нахлуха и завзеха главните улици, без да срещнат съпротива. Томината порта, баб-Тума, бе също отворена за войските. Накрая крал Нуреддин влезе, придружен от свитата си, за най-голяма радост на гражданите и войниците, обхванати от страх пред глада, както и от ужас да не бъдат обсадени от западните неверници.

Щедър в победата си, Нуреддин предлага на Абак и близките му земи в околностите на Хомс и ги оставя да избягат с всичкото си имущество.

Без бой, без проливане на кръв Нуреддин завзема Дамаск по-скоро с убеждение, отколкото с оръжие. Градът, съпротивлявал се отчаяно в продължение на четвърт век срещу всеки, опитал се да го подчини — асасини, западняци или Зинки — се оставя да бъде прелъстен от кротката твърдост на един княз, който обещава едновременно да му даде сигурност и да уважава неговата независимост. Дамаск няма да съжалява и ще преживее благодарение на него и наследниците му един от най-славните периоди в своята история.

Веднага след победата си Нуреддин събира улеми, кадии и търговци, говори им успокоителни думи, заповядва да докарат големи запаси от храни, премахва някои данъци, наложени на пазара на плодове, сука за зеленчуци и водоснабдяването. В този смисъл е издадено и постановление, което още на следващия петък бива прочетено от катедрата след молитвата. Ибн ал-Каланиси, на осемдесет и една години, е също там и се присъединява към радостта на своите съграждани. Населението изръкопляска, разказва той. Граждани, селяни, жени, бедняци, всички отправиха публично молитви към Бога да удължи дните на Нуреддин и знамето му винаги да е победоносно.

За първи път от началото на западняшките войни двата главни сирийски града Алеп и Дамаск са част от една държава и се намират под властта на един тридесет и седем годишен княз, твърдо решен да воюва срещу завоевателя. Всъщност цяла мюсюлманска Сирия вече е обединена с изключение на малкото емирство Шайзар, където династията на Мункизидите успява все още да запази независимостта си. Но не за дълго, тъй като историята на тази държавица е обречена да бъде прекъсната най-внезапно.

През август 1157 година, докато в Дамаск се носят слухове за предстоящ поход на Нуреддин срещу Ерусалим, рядко по силата си земетресение разлюлява цяла Сирия, сеейки смърт всред араби и западняци. В Алеп се срутват много от кулите на крепостната стена, а ужасеното население се разпръсва из близката равнина. В Харан земята се разцепва на две и от зейналата огромна пукнатина на повърхността се появяват останките на древно селище. В Триполи, Бейрут, Тир, Хомс, Маарра жертвите и разрушените сгради са неизчислими.

Но два града се оказват най-засегнати от природната катастрофа: Хама и Шайзар. Разказват, че един учител в Хама, който излязъл от класната стая, за да задоволи нетраеща отлагане естествена нужда на едно пусто място, намерил при завръщането си училището разрушено, а всичките си ученици — мъртви. Смазан, той седнал върху развалините, питайки се как да съобщи на родителите, но от тях никой не бил оцелял, за да потърси детето си.

В Шайзар, през същия този ден господарят на града, емир Мохамед Ибн Султан, братовчед на Усама, организира прием в цитаделата, за да отпразнува обрязването на сина си. Всички първенци на града са събрани там, както и членовете на владетелското семейство, когато изведнъж земята се разлюлява и стените рухват — всички присъстващи загиват. Емирството на Мункизидите просто престава да съществува. Усама, който по това време се намира в Дамаск, е един от малкото оцелели членове на семейството. Силно развълнуван, той ще напише: Смъртта не пристъпи бавно, за да убие хората от моята раса, за да ги премахне двама по двама или всеки поотделно. Всички загинаха за миг, а дворците им се превърнаха в техни гробове. След което добавя обезверен: Земетресения разлюляха тази страна на безразличие, за да я изтръгнат от вцепенението й.

Драмата на Мункизидите наистина кара съвременниците да се замислят за нищожността на човешките дела, но бедствието — напълно прозаично — ще даде възможност на мнозина да завземат или плячкосат без усилие някой отчаян град или крепост с рухнали стени. Шайзар, в частност, е веднага нападнат както от асасините, така и от западните нашественици, преди да бъде превзет от алепската армия.

През октомври 1157 година, докато посещава град след град, за да инспектира възстановяването на стените, Нуреддин се разболява. Лекарят Ибн ал-Уакар от Дамаск, който го следва неотлъчно при всичките му пътувания, е песимист. В продължение на година и половина князът е между живота и смъртта. От това се възползват кръстоносците, за да завземат отделни крепости и опустошат околностите на Дамаск. Но Нуреддин използва отреденото му бездействие за размисъл върху съдбата. През първата част от царуването си е успял да обедини мюсюлманска Сирия под своя егида и да сложи край на изтощителните вътрешни борби. Отсега нататък ще трябва да води джихад за освобождението на големите градове, завладени от западните нашественици. Някои от приближените му, главно алепчани, му внушават да започне от Антиохия, но за тяхна голяма изненада Нуреддин не се съгласява. Този град, обяснява им той, от историческа гледна точка принадлежи на румите (гърците). Всеки опит той да бъде превзет ще накара империята да се обърне срещу Сирия, което ще изложи мюсюлманските армии на необходимостта да се бият на два фронта. Не, настоява той, не трябва да се предизвикват румите (гърците), по-добре е да бъде освободен някой важен град по крайбрежието или дори, ако Бог даде, самият Ерусалим.

Уви, събитията много бързо ще оправдаят страховете на Нуреддин. През 1159 година, едва започнал да се възстановява, той научава, че внушителна византийска армия, предвождана от император Мануил, син и наследник на Йоан Комнин, се е събрала в Северна Сирия. Нуреддин бърза да изпрати посланици при императора, за да му пожелае най-вежливо добре дошъл. Когато ги приема, величественият и мъдър василевс, почитател на медицината, обявява намерението си да поддържа изключително приятелски взаимоотношения с господаря им. Дошъл е в Сирия, уверява ги той, само за да даде урок на господарите на Антиохия. Спомнете си, че двадесет и две години по-рано бащата на Мануил пристига със същите мотиви, които не му попречват да се съюзи със западните рицари срещу мюсюлманите. Въпреки това пратениците на Нуреддин не се съмняват в казаното от василевса. Те знаят каква ярост предизвиква у румите (гърците) името на Реналд Шатийонски, рицарят, който от 1153 година се разпорежда със съдбата на Антиохия — груб, самонадеян, циничен и отблъскващ човек, който един ден ще се превърне за арабите в символ на цялото зло, сторено от западняците, и когото Саладин ще се закълне да убие със собствените си ръце.

Княз Реналд, „бринс Арнат“ както го наричат летописците, пристига на Изток през 1147 година с остарелия манталитет на първите завоеватели — жаден за злато, кръв и завоевания. Малко след смъртта на Раймонд Антиохийски, той успява да съблазни вдовицата му и да се ожени за нея, като по този начин става сеньор на града. Твърде бързо произволът му кара не само съседите му алепчани, но и румите (гърците), и собствените му поданици да го намразят. През 1156 година, като използва за претекст отказа на Мануил да му заплати обещана сума, той решава да си отмъсти, организира наказателна акция срещу византийския остров Кипър и поисква от антиохийския патриарх да финансира похода. Тъй като прелатът се показва неотстъпчив, Реналд го хвърля в затвора, подлага го на мъчения и след като намазва раните му с мед, го оковава и оставя на слънце през целия ден. Хиляди насекоми разяждат тялото му.

Разбира се, накрая патриархът разтваря ковчезите си за княза, който събира флотилия, дебаркира на брега на средиземноморския остров, смазва с лекота малкия византийски гарнизон и оставя хората си на острова. Кипър никога няма да се възстанови от преживяното през онази пролет на 1156 година. От север на юг всички обработени полета са до едно опустошени, всички стада са изклани, дворците, църквите и манастирите са разграбени, всяко нещо, което не е могло да бъде отнесено, е разрушено на място или опожарено. Жените са изнасилени, старците и децата са с прерязани гърла, богатите са взети за заложници, а бедните — обезглавени. Преди да си тръгне натоварен с плячка, Реналд заповядва да бъдат събрани всички гръцки свещеници и монаси. Отрязва им носовете и ги изпровожда в Константинопол.

Мануил трябва да отговори. Но бидейки наследник на римските императори не може да го направи по просташки начин. Той търси как да възстанови престижа си като публично унижи разбойника-рицар от Антиохия. Реналд знае, че всяка съпротива е безполезна и веднага решава да моли за прошка веднага щом научава, че императорската армия е на път за Сирия. Еднакво талантлив в сервилността, както и в арогантността, той се явява в лагера на Мануил с боси нозе, облечен като просяк и се хвърля по корем пред императорския трон.

Посланиците на Нуреддин присъстват на сцената. Те виждат „бринс Арнат“ легнал в прахта в краката на василевса, който, сякаш без да го забелязва, продължава спокойно разговора си с гостите и изчаква дълги минути преди да благоволи да хвърли поглед на неприятеля си и да му направи снизходително знак с ръка да се изправи.

Реналд получава опрощение и успява да запази княжеството си, но престижът му в Северна Сирия е завинаги накърнен. Още на следващата година той е заловен от алепски войници докато разбойничества северно от града и прекарва шестнадесет години в плен, преди отново да се появи на сцената, където съдбата му е отредила най-зловещата роля.

Що се отнася до Мануил, след похода властта му все повече укрепва. Той успява да наложи господството си както над западняшкото княжество Антиохия, така и над турските държави в Мала Азия, с което възстановява решаващата роля на империята в сирийските дела. Подобно възраждане на византийската военна мощ — последно в историята — за момента променя даденостите в конфликта, противопоставил араби и западняци. Постоянната заплаха, идваща от румите (гърците) по границите му, не позволява на Нуреддин да се хвърли в огромното начинание за мечтаното освобождение на заграбените земи. В същото време мощта на сина на Зинки не позволява на кръстоносците да предприемат каквато и да е експанзия. Положението в Сирия се оказва до известна степен блокирано.

Но сдържаната енергия на араби и кръстоносци сякаш търси да се освободи и тежестта на войната се измества по посока на един нов театър на военните действия: Египет.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар