// Вие четете...

Чувства и власт

Възраждането на не западните култури.

„Мъдър е онзи, който върви от заблуждението към истината.“

Възраждането на не западните култури.

Разпределението на културите в света отразява разпределението на силата. Търговията може да върви или да не върви след победителите, но културата почти винаги ги следва. През цялата история експанзията на силата на дадена цивилизация обикновено се съпровожда от разцвет на нейната култура, което почти винаги означава и възползване от тази сила за пренасяне на ценностите, практиките и институциите в други общества. Една универсална цивилизация предполага универсална сила. Могъществото на Рим формира почти универсална цивилизация в ограничените предели на класическия свят. Западното могъщество под формата на европейския колониализъм от XIX в. и на американската хегемония от XX в. разпространи западната култура из по-голямата част от съвременния свят. Европейският колониализъм вече не съществува, американската хегемония отслабва. Следва ерозия на западната култура, докато локалните, исторически вкоренени обичаи, езици, вярвания и институции налагат отново своето влияние. Нарастващата мощ на не западните общества, породена от модернизацията, предизвиква възраждането на не западните култури в целия свят.
Връзката между власт и култура почти напълно се подценява от тези, които смятат, че вече възниква универсална цивилизация, че дори е задължително тя да се появи, както и от тези, които поддържат, че позападняването е предпоставка за модернизацията. Те не искат да признаят, че самата логика на тяхната постановка изисква те да поддържат експанзията и консолидацията на господството на Запада в света и че ако се оставят останалите общества да определят сами съдбата си, те ще възстановяват стари вярвания, обичаи и порядки, което според протагонистите на тезата за универсалната цивилизация е противопоказно за прогреса. Хората, които изтъкват предимствата на универсалната цивилизация обаче, обикновено не изтъкват предимствата на универсалната империя.
Според Джоузеф Най съществува разлика между „твърдата сила“, която е силата да се управлява въз основа на икономическа и военна мощ, и „меката власт“, която е способността на дадена държава да кара други страни да желаят това, което тя желае, чрез привлекателността на своята култура и идеология. Както отбелязва Най, в света е налице дифузия на твърдата сила и големите страни вече „в много по-малка степен, отколкото в миналото, са в състояние да използват традиционните си силови ресурси за постигане на своите цели“. Най продължава своята аргументация, като твърди, че ако „културата и идеологията на една страна са привлекателни, другите биха били по-склонни да следват“ нейното лидерство, откъдето следва, че „меката сила“ е също толкова важна, колкото и твърдата командна сила. Какво обаче определя привлекателността на културата и на идеологията? Те се възприемат като атрактивни, когато се разглеждат като следствия от материално благополучие и влияние. Меката сила наистина е сила само когато се основава на твърда сила. Нарастването на твърдата икономическа и военна сила довежда до повишаване на самоувереността, арогантността и вярата в превъзходството на собствената култура или на меката сила спрямо тези на други страни и по този начин силно повишава привлекателността й за другите народи.
Намаляването на икономическата и военната мощ води до съмнения, кризи на идентичността и до стремеж да се открият в други култури ключовете към икономически, военен и политически успех. С нарастването на икономическия, военен и политически потенциал на не западните държави те във все по-голяма степен успешно рекламират достойнствата на своите ценности, институции и култура. Комунистическата идеология имаше притегателна сила за хората от цял свят през 50-те и 60-те години, когато бе свързвана с икономическия успех и военната мощ на Съветския съюз. Привлекателността обаче се изпари, когато в съветската икономика настъпи стагнация и тя вече не беше в състояние да поддържа съветската военна мощ. Западните ценности и институции са привлекателни за хора от други култури, защото се възприемат като източник на мощта и богатството на Запада. Този процес продължава векове наред.
Както показва Уилям Макнийл, между 1000 г. и 1300 г. християнството, римското право и други елементи на западната култура са възприети от унгарците, поляците и литовцте и това „възприемане на западната цивилизация се е основавало на смесица от страх и възхищение пред храбростта на западните владетели“. С отслабването на западната сила възможностите на Запада да налага на други цивилизации своите представи за права на човека, за либерализъм и демокрация също намаляват, както намалява и привлекателността на тези ценности за другите цивилизации.
Това вече е факт. В продължение на няколко века не западните народи са завиждали на икономическия просперитет, на техническите умения, на военната мощ и на политическата солидарност на западните общества. Те са търсели тайната на този успех в ценностите и институциите на Запада и когато са намирали нещо, което според тях е ключ към успеха, са полагали усилия да го приложат в своите общества. За да бъдат богати и могъщи, те е трябвало да приличат на Запада. Сега обаче тези кемалистки нагласи са изчезнали от Източна Азия. Източно азиатците приписват своето впечатляващо икономическо развитие не на вноса на западна култура, а на придържането към собствената култура. Те смятат, че постигат успехи благодарение на своето различие от Запада. По подобен начин, когато не западните общества са се чувствали по-слаби от Запада, те се обръщат към западните ценности на самоопределяне, либерализъм, демокрация и независимост, за да оправдаят противопоставянето си срещу западното господство. Сега, когато не само не са слаби, а, напротив, мощта им нараства, те не се колебаят да атакуват същите тези ценности, които преди това са използвали в защита на интересите си. Бунтът срещу Запада първоначално се е легитимирал чрез утвърждаване на универсалността на западните ценности; сега той се легитимира чрез утвърждаването на върховенството на не западни ценности.
Пораждането на тези нагласи е проява на нещо, което Роналд Дор нарича „феномен на индигенизацията на второто поколение“. Както в бившите западни колонии, така и в независими държави като Китай и Япония „поколението на първите модернизатори или поколението, утвърдило се в политическия живот веднага след обявяване на независимостта, са хора, като правило получили образованието си в чужди (западни) университети на западен космополитен език. Отчасти поради това, че отиват в чужбина на младежка възраст, позволяваща им да бъдат отворени към новото, западните ценности и начин на живот проникват у тях твърде дълбоко“. По-голямата част от далеч по-многочисленото второ поколение получава обаче образованието си в създадените от първото поколение местни университети, като в процеса на обучение все повече се използва местният, а не колониалният език. Тези университети „изграждат много по-опосредствен контакт със световната култура на метрополията“, а „знанието се индигенизира чрез преводи — обикновено за ограничена публика и с лошо качество“. Възпитаниците на тези университети гледат с лошо око на получилото образованието си на Запад и доминиращо предишно поколение и често „стават пленници на нативистките опозиционни движения“. С отслабването на западното влияние младите амбициозни политици вече няма как да обръщат поглед към Запада, за да получат власт и богатство. Те трябва да намерят пътя към успеха в пределите на собственото си общество и поради това трябва да се приспособяват към неговите ценности и към неговата култура.
Не е необходимо процесът на индигенизация да започне едва с второто поколение. Способни, схватливи и адаптивни лидери от първото поколение сами се индигенизират. Три имена, забележителни примери за това, са Мохамед Али Джина, Хари Лий и Соломон Бандаранаике. Всички те са блестящи възпитаници на Оксфорд, Кеймбридж и Линкълнс Ин, превъзходни юристи и изцяло прозападно настроени представители на елита на своите общества. Джина е без съмнение светски настроен политик. Лий — по думите на един английски министър — е „най-добрият проклет англичанин на изток от Суец“. Бандаранаике е възпитан като християнин. Но за да поведат своите народи в борбата им за независимост и да бъдат лидери след това, те е трябвало да се индигенизират. Те се връщат към културите на предците си и в течение на този процес понякога променят идентичността си, имената си, дрехите и вярванията си.
Английският юрист М. А. Джина става пакистанеца Куайд-и-Азам, X. Лий се превъплъщава в сингапуреца Ли Kуан Ю. Светският мъж Джина става фанатичен апостол на исляма като основа на пакистанската държава. Англофилски настроеният Лий изучава мандаринския китайски и става убеден привърженик на конфуцианството. Християнинът Бандаранайке приема будизма и се обръща към синхалския национализъм.
През 80-те и 90-те години на XX в. индигенизацията е актуален феномен в целия не западен свят. Възраждането на исляма и „реислямизацията“ са основни теми в мюсюлманските общества. В Индия преобладава тенденция на отхвърляне на западните форми и ценности и на „индуизация“ на политиката и обществото. В Източна Азия правителствата насърчават конфуцианството, а политическите и интелектуалните лидери говорят за „азиатизиране“ на своите страни. В средата на 80-те години Япония е обхваната от страст по т. нар. „нихонджинрон, т. е. от теорията, проповядваща вярност към Япония и към всичко японско“. В този смисъл един японски интелектуалец поддържа тезата, че исторически Япония преминава през „цикъл, включващ привнасяне на чужди култури“ и „индигенизация на тези култури чрез подражание и усъвършенстване, после неизбежен хаос, дължащ се на изчерпване на привнесеното и на творческия импулс, и в крайна сметка ново отваряне към външния свят“. Понастоящем, „Япония навлиза във втората фаза на този цикъл“. С приключването на Студената война Русия отново се превърна в „разкъсана“ страна, като на повърхността отново излезе класическата битка между прозападно настроените и славянофилите. В продължение на цяло десетилетие обаче тенденцията на развитие води от първите към вторите. Западнякът Горбачов отстъпи пред Елцин, руснак по стил на поведение и западняк по изразени убеждения, който на свой ред е под заплахата да отстъпи пред националистите, олицетворяващи руската православна индигенизация.
Индигенизацията се задълбочава от парадокса на демокрацията: въвеждането на западните демократични институции в не западните общества поощрява нативистките антизападни политически движения и им предоставя достъп до властта. През 60-те и 70-те години позападнените и прозападните правителства в развиващите се страни са застрашени от преврати и революции; през 80-те и 90-те години те са в още по-голяма степен застрашени от сваляне чрез избори. Демократизирането е в конфликт с позападняването, а демокрацията е по същество локализиращ, а не космополитизиращ процес. Политиците в не западните общества не печелят избори, демонстрирайки прозападна ориентация. Вместо това надпреварата за спечелването на гласове ги стимулира да настройват поведението си към онова, което те смятат за най-популярни лозунги, а те обикновено са от етнически, националистки и религиозен характер.
Резултатът е всенародна мобилизация срещу получилите западно образование или прозападно ориентирани елити. Ислямските фундаменталисти се представиха добре на малкото избори, проведени в мюсюлмански страни, и щяха да дойдат на власт в Алжир, ако военните не бяха отменили изборите от 1992 г. В Индия електоралната надпревара значително стимулира комуналните призиви и комуналното насилие. Демокрацията в Шри Ланка позволи на Партията на свободата да отстрани от власт през 1956 г. прозападно ориентираната елитарна Обединена национална партия и даде възможност през 1980 г. да възникне синхалското националистическо движение Патика Чинтаная. До 1949 г. както южноафриканският, така и западният елит гледаше на Южна Африка като на западна страна. След като на власт дойде режимът на апартейд, западният елит постепенно отписа Южна Африка от западния лагер, докато южноафриканците продължаваха да се смятат за част от Запада. За да могат обаче отново да заемат мястото си в западната международна система, те трябваше да въведат западните демократични институции в страната си, в резултат от което на власт дойде прозападно настроен чернокож елит. Ако при следващото поколение започне да действа факторът „индигенизация“, този елит ще включва много повече хоси, зулуси и африканци по манталитет, като Южна Африка все повече ще се самоопределя като африканска държава.
По различно време до XIX в. византийците, арабите, китайците, османците, монголите и руснаците са били убедени, че тяхната мощ и техните постижения превъзхождат тези на Запада. През тези периоди те са се отнасяли пренебрежително към по-ниското културно равнище, институционната изостаналост, корупцията и упадъка на Запада. С относителното залязване на успеха на Запада се възраждат подобни нагласи. Хората усещат, „че вече не е нужно да подражават“. Иран е екстремен случай, но както отбелязва един политически наблюдател, „западните ценности биват отхвърляни по различни начини, но с не по-малка твърдост в Малайзия, Индонезия, Сингапур, Китай и Япония“. Свидетели сме на „края на прогресивната епоха“, доминирана от западни идеологии, и навлизаме в епоха, в която множество различаващи се помежду си цивилизации ще си взаимодействат, ще си съперничат, ще съществуват наред една с друга и ще се приспособяват една към друга. Този глобален процес на индигенизация се проявява в най-голяма степен във възраждането на религията, нещо, което се наблюдава в много региони по света, и особено в културното възраждане на азиатските и ислямските държави, породено предимно от тяхната икономическа и демографска динамика.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар