// Вие четете...

Чувства и власт

Възраждането на исляма в Турция.

„Никой не слугува на двама господари.“

Чрез внимателно калкулирана поредица от реформи в Турция през 20-те и 30-те години на XX в. Мустафа Кемал Ататюрк се опитва да откъсне народа си от неговото османско и мюсюлманско минало. Основните принципи или „шестте стрели“ на кемализма са популизъм, републиканство, национализъм, секуларизъм, етатизъм и реформаторство. Отхвърляйки идеята за многонационална империя, Кемал се стреми да създаде хомогенна национална държава, като в хода на осъществяването на идеята си прогонва и избива арменците и гърците.

След това той отстранява султана от власт и установява републиканска система от западен тип. Той премахва халифата — централния източник на религиозната власт, слага край на традиционното образование и на намесата на духовенството в него, закрива автономните религиозни училища и колежи и установява единна светска система на държавно образование, преустановява съществуването на религиозните съдилища, прилагащи ислямското право, и въвежда нова правна система, основана на швейцарския граждански кодекс. Освен това той заменя традиционния с грегориански календар и официално лишава исляма от ролята му на държавна религия. Следвайки Петър Велики, Кемал забранява носенето на фес, тъй като той е символ на религиозната традиция, насърчава носенето на шапки и издава декрет за използването на латинската на мястото на арабската азбука. Последната реформа е от фундаментално значение. „Тя поставя почти непреодолимо препятствие пред достъпа на младите поколения, получили образованието си на латиница, до огромната маса традиционна литература; тя поощрява изучаването на европейски езици и до голяма степен помага да се реши проблемът с грамотността.“ След като предефинира националната, политическата, религиозната и културната идентичност на турския народ, през 30-те години Кемал енергично се стреми да ускори икономическото развитие на Турция.

Позападняването върви ръка за ръка с модернизацията и се използва като средство за постигането й. Турция запазва неутралитет по време на гражданската война на Запада в периода между 1939 г. и 1945 г. След войната обаче тя се стреми още по-решително да се идентифицира със Запада. Открито следвайки западни модели, тя преминава от еднопартийно управление към партийна система с много конкуренти. Турция лобира за членство в НАТО и е приета в организацията през 1952 г., утвърждавайки се по този начин като членка на свободния свят. Пристигат милиарди долари западна икономическа и военна помощ; нейните военни сили получават западна подготовка и екипировка и са интегрирани в командната структура на НАТО. Турция предоставя военни бази на Съединените щати. Западът гледа на нея като на свой източен защитен вал, предотвратяващ съветската експанзия към Средиземноморието, Близкия изток и Персийския залив. Обвързването на турците със Запада и тяхното идентифициране с него се отхвърля от незападните необвързани страни по време на Конференцията в Бандунг през 1955 г., а ислямските страни го атакуват като богохулно.

След приключването на Студената война преобладаващата част от турския елит си остана привърженик на тезата, че Турция принадлежи към Запада и към Европа. Продължителното членство в НАТО за тях е крайно необходимо, тъй като то осигурява тясна организационна връзка със Запада и е необходимо условие за поддържане на баланс в отношенията с Гърция. Обвързването на Турция със Запада обаче, изразено най-вече чрез членството й в НАТО, е продукт на Студената война. Нейният край отстранява основната причина за това обвързване и довежда до отслабване и предефиниране на тази връзка. Турция вече не е необходима на Запада в качеството си на защитен вал срещу голямата заплаха от Север, а по-скоро представлява партньор за справяне с по-малките заплахи, идващи от Юг, какъвто е случаят с войната в Персийския залив. В тази война Турция оказа решаваща подкрепа на коалицията срещу Саддам Хюсеин, като затвори минаващия през нейна територия петролопровод, чрез който иракският петрол достига Средиземноморието, и като разреши американски самолети да излитат срещу Ирак от военни бази в Турция. Тези решения на президента Йозал обаче предизвикаха сериозни критики в Турция, довели до оставките на външния министър, министъра на отбраната и началника на генералния щаб, и големи демонстрации срещу тясното сътрудничество между Йозал и Съединените щати. Впоследствие както президентът Демирел, така и министър – председателката Чилер настояват за бързо премахване на санкциите срещу Ирак, които стоварват значително бреме и върху Турция. Готовността на Турция да си сътрудничи със Запада за справяне с ислямските заплахи, идващи от юг, е по-колеблива от готовността й да застане до Запада срещу съветската заплаха. Фактът, че по време на кризата в Персийския залив традиционният съюзник на Турция — Германия, се противопостави на разглеждането на евентуална иракска ракетна атака срещу Турция като атака срещу НАТО, показва също така, че Турция не може да разчита на западна подкрепа при заплахи от Юг. Конфронтацията срещу Съветския съюз от периода на Студената война не постави въпроса за цивилизационната идентичност на Турция, докато отношенията с арабските страни от периода след Студената война повдигат този въпрос.

От 80-те години насам вероятно първостепенната външнополитическа цел на прозападно ориентирания елит на Турция е осигуряване на членство в Европейския съюз. Турция официално подаде кандидатурата си за членство през април 1987 г. През декември 1989 г. тя получи отговор, че членството й няма да се обсъжда преди 1993 г. През 1994 г. EС одобри кандидатурите на Австрия, Финландия, Швеция и Норвегия и вече се оформи широко разпространено очакване, че през следващите години ще се приеме положително решение относно кандидатурите на Полша, Унгария и Чешката република, а по-късно вероятно и на Словения, Словакия и Балтийските републики. Турците бяха особено разочаровани, че отново Германия, най-влиятелният член на Европейския съюз, не подкрепя активно тяхната кандидатура и вместо това дава предимство на централноевропейските страни. Под натиска на Съединените щати Европейският съюз сключи митническа спогодба с Турция, но пълноправното членство си остава далечна и съмнителна възможност. Защо бе игнорирана Турция и защо тя винаги си остава в края на опашката? Официално европейските държавници се позовават на ниското икономическо развитие на Турция и на по-малкото (в сравнение със скандинавските страни) зачитане на човешките права. На четири очи както европейците, така и турците са съгласни, че истинските причини се крият в ожесточената съпротива на Гърция и най-вече в обстоятелството, че Турция е мюсюлманска страна.

Европейските държави не желаят да се изправят пред възможността да отворят границите си за имиграция от страна с повече от 60 милиона мюсюлмани и с голяма безработица. И което е още по-важно, те си дават сметка, че в културно отношение турците не принадлежат към Европа. Както заявява през 1992 г. президентът Йозал, лошата репутация на Турция по отношение на спазването на човешките права „е измислена причина Турция да не се присъедини към Европейския съюз. Истинската причина е, че ние сме мюсюлмани, а те са християни“, „те, обаче“, добавя той, „премълчават това“. На свой ред европейските политици са съгласни, че Европейският съюз е „християнски клуб“ и че „Турция е прекалено бедна, прекалено пренаселена, прекалено мюсюлманска, прекалено груба, прекалено различна в културно отношение, прекалено каквото си поискате…“. „Специфичните кошмари на европейците“, отбелязва един политически наблюдател, са свързани с историческата памет за „набезите на сарацините в Европа и за турците пред вратите на Виена“. Тези нагласи на свой ред пораждат разпространеното в Турция усещане, че „Западът не вижда място за мюсюлманска Турция в Европа“.

Отхвърляйки Мека и бидейки отхвърлена от Брюксел, Турция се хваща за възможността, предоставена й след разпадането на Съветския съюз, да се обърне към Ташкент. Президентът Йозал и други турски лидери поддържат визията за общност на тюркските народи и полагат големи усилия да установят връзки с „външните турци“, в турската „близка чужбина“, простираща се „от Адриатика до границите на Китай“. Особено внимание се обръща на Азербайджан и на четирите тюрскоезични средноазиатски републики Узбекистан, Туркменистан, Казахстан и Киргизстан. През 1991 и 1992 г. Турция предприема поредица от действия, насочени към заздравяването на връзките с тези нови републики и към засилването на влиянието й в тях. Тези действия включват дългосрочни и нисколихвени заеми в размер от 1,5 милиарда долара, 79 милиона долара хуманитарна помощ, сателитна телевизия (заменила руско езичния канал), телефонни съобщения, самолетни линии, хиляди стипендии, отпуснати на студенти за следване в Турция, обучение в Турция на банкери, бизнесмени, дипломати и стотици офицери от Централна Азия и Азербайджан. В новите републики са изпратени учители, за да преподават турски език, създават се около 2000 съвместни предприятия. Културната общност улеснява тези икономически отношения. Както отбелязва един турски бизнесмен, „най-важното за постигането на успех в Азербайджан или в Туркменистан е да се намери подходящ партньор. За тюркските народи това не е толкова трудно. Ние имаме една и съща култура, повече или по-малко един и същ език и еднаква кухня“.

Преориентацията на Турция към Кавказ и към Средна Азия се подхранва не само от мечтата страната да се превърне в лидер на една тюркска общност от държави, но и от желанието й да се противопостави на Иран и на Саудитска Арабия в техните стремежи да разширят влиянието си в региона, разпространявайки ислямския фундаментализъм. Турците разглеждат себе си като предлагащи алтернативен „турски модел“ или „идеята за Турция“ — светска, демократична мюсюлманска държава с пазарна икономика. Освен това Турция се надява да се противопостави на възобновяването на руското влияние. Предлагайки алтернатива на Русия и на исляма, Турция смята, че ще реализира претенцията си за подкрепа от Европейския съюз и за членство в него.

Първоначалната вълна на активност на Турция към тюркските републики поспадна през 1993 г. поради ограничените ресурси, идването на власт на Сюлейман Демирел след смъртта на Йозал и засилването на руското влияние в областите, смятани от Русия за „близка чужбина“. Когато тюркските бивши съветски републики за пръв път получиха независимост, техните лидери се завтекоха към Анкара да ухажват Турция. След като обаче Русия започна да оказва натиск и заедно с това да ги стимулира икономически, те се обърнаха назад и в общи линии изтъкнаха необходимостта от „балансирани“ отношения между братовчедите си по култура и предишния си имперски господар. Турците обаче продължиха с опитите си да използват културната си близост за разширяване на икономическите и политическите си връзки и реализирайки най-успешния си ход, успяха да постигнат споразумение между заинтересованите правителства и петролни компании за изграждането на петролопровод, пренасящ петрол от Централна Азия и Азербайджан през Турция до Средиземно море.

Докато Турция полага усилия да развива връзките си с тюркските бивши съветски републики, нейната кемалистка светска идентичност е поставена под въпрос у дома. Първо, в Турция, както и в много други страни, краят на Студената война, наред с разместванията на социалните пластове, предизвикани от икономическото и социалното развитие, повдига големите въпроси за „националната идентичност и за етническата идентификация“, а религията е в състояние да предложи незабавен отговор. Светското наследство на Ататюрк и на турския елит, създавано в продължение на две трети от настоящия век, изведнъж се оказа под обстрел. Опитът в чужбина до голяма степен стимулира ислямистките настроения у дома. Завръщащите се от Западна Германия турци „реагират на тамошната враждебност към тях с обръщане към познатото. А това е ислямът“. Най-широко утвърдените мнения и практики стават все по-ислямистки. Един коментар от 1993 г. посочва, „че брадите в ислямски стил и забулените с фереджета жени се виждат все по-често в Турция, че все по-голям брой вярващи се отправят към джамиите, че редица книжарници са претъпкани с книги, списания, касети, компактдискове и видеокасети, прославящи историята на исляма, неговите предписания и начин на живот и възхваляващи ролята на Османската империя за съхраняване на ценностите, предадени от пророка Мохамед“. Съобщава се, че „не по-малко от 290 издателства и печатници, 300 периодични издания, включително четири всекидневника, няколко стотен нелицензирани радиостанции и около 30 също така нелицензирани телевизионни канали пропагандират ислямистката идеология“.

Пред лицето на надигащите се ислямистки настроения турските лидери се опитват да въвеждат фундаменталистки порядки и да привличат подкрепата на фундаменталистите. През 80-те и 90-те години номинално светското турско правителство учредява Служба по религиозните дела, чийто бюджет далеч превишава бюджета на някои министерства, финансира изграждането на джамии, въвежда религиозно обучение във всички държавни училища и осигурява бюджет за ислямските религиозни училища, увеличили се петкратно през 80-те години, ангажирайки 15% от учениците в средните училища. Тези училища проповядват ислямистки доктрини и бълват хиляди абсолвенти, много от които заемат държавна служба. Демонстрирайки символична, но категорична разлика с Франция, правителството практически разреши на ученичките да носят традиционните мюсюлмански фереджета седемдесет години след като Ататюрк забрани носенето на фес. Тези действия на правителството, до голяма степен мотивирани от желанието да се отнеме инициативата от фундаменталистите, показват колко динамична е ситуацията през 80-те и в началото на 90-те години.

Второ, възраждането на исляма променя характера на турската политика. Политическите лидери и най-вече Тургут Йозал съвсем открито се идентифицират с мюсюлманските символи и политически практики. В Турция, както и навсякъде другаде, демокрацията засилва процесите на индигенизация и на връщане към религията. „В стремежа си да флиртуват с народа и да печелят гласове, политиците — а дори и военните, бастион и гарант на светската държава — трябва да се съобразяват с религиозните аспирации на населението: немалка част от направените от тях отстъпки носят белега на демагогия.“ Популярните движения са с религиозна ориентация. Макар елитът и бюрократичните групи, особено военните, да са светски ориентирани, ислямистките настроения обхващат и армията, като през 1987 г. няколко стотен кадети са изключени от военните академии поради съмнения за симпатии към ислямизма. Големите политически партии имат все по-осезателната потребност да търсят електоралната подкрепа на възобновените тарики, или мюсюлмански братства, които Ататюрк бе поставил извън закона. По време на местните избори през март 1994 г. фундаменталистката Партия на благоденствието единствена от петте големи партии увеличи броя на гласоподавателите си и получи приблизително 19% от гласовете, докато Партията на верния път на министър – председателката Чилер получи 21%, а Отечествената партия на покойния вече Иозал трябваше да се задоволи с 20%. Партията на благоденствието получи контрол върху двата основни града в Турция — Истанбул и Анкара — и се представи много силно в югоизточната част на страната. На изборите през декември 1995 г. Партията на благоденствието спечели повече гласове и места в парламента от която и да е друга партия, а шест месеца след това направи правителство в коалиция с една от светските партии. Както и в други страни поддръжката за фундаменталистите в Турция идва от младите, от завърналите се мигранти, от „угнетените и безимотните“, както и от „новите преселници в градовете, от санкюлотите на големите градове“.

Трето, възраждането на исляма се отразява на външната политика на Турция. По времето на президента Йозал Турция решително зае страната на Запада във войната в Персийския залив, като очакваше, че тази подкрепа ще ускори членството й в Европейската общност. Това обаче не стана, а колебанието на НАТО относно реакцията на пакта, ако Турция бъде нападната от Ирак по време на войната, не вдъхна увереност на турците, че ще бъдат истински защитени от НАТО при не руска заплаха срещу тяхната страна. Турските лидери се опитаха да разширят военните си връзки с Израел, което предизвика бурни критики от страна на ислямистите. Още по-съществен момент е, че през 80-те години Турция разшири връзките си с арабските и с другите мюсюлмански страни, а през 90-те години активно прокарва ислямските интереси, предоставяйки значителна подкрепа на босненските мюсюлмани и на Азербайджан. Външната политика на Турция по отношение на Балканите, Централна Азия и Близкия изток става все по-ислямистка.

В продължение на много години Турция отговаря на две от трите минимални условия една раздвоена страна да промени цивилизационната си идентичност. Нейните елити в преобладаващата си част поддържат такъв ход, а обществото се примирява с него. Елитите на домакина — западната цивилизация — не проявяват обаче такава готовност. Докато проблемът си остава висящ, възраждането на исляма в Турция активира антизападни настроения и започва да минира светската, прозападна ориентация на турските елити. Препятствията пред пълното европеизиране на Турция, ограничаването на възможността й да играе доминираща роля по отношение на тюркските бивши съветски републики и възходът на ислямистките тенденции, ерозиращи наследството на Ататюрк — всичко това като че ли ни убеждава, че Турция ще си остане раздвоена страна.

Давайки израз на тези противоречиви тенденции, турските лидери постоянно определят страната си като „мост“ между различни култури. През 1993 г. министър – председателката на Турция Тансу Чилер твърди, че страната е както „демокрация от западен тип“, така и „част от Близкия изток“ и „че тя хвърля мост между две цивилизации във физически и във философски смисъл“. В резултат от тази амбивалентност Чилер често се изявява като мюсюлманка пред народа на страната си, но когато се обръща към НАТО, тя заявява, че „европейската принадлежност на Турция е географски и политически факт“. По същия начин президентът Сюлейман Демирел нарича Турция „много важен мост в един регион, който се простира от Запад до Изток, тоест от Европа до Китай“. Мостът обаче е изкуствено творение, което свързва два стабилни елемента, но не принадлежи към нито един от двата. Когато лидерите на Турция наричат страната си мост, те евфемистично потвърждават, че тя е раздвоена, но не чак до там.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар