// Вие четете...

Роли в живота

Второто кръстоносно нашествие.

„Щом отстъпва коницата, какво може да се очаква от пехотата.“

Докато в лагера на Зинки цари объркване, един единствен човек остава несмутим. Той е на двадесет и девет години, висок, с възтъмна кожа, с обръснато лице с изключение на брадата, с широко чело и мек и ведър поглед. Приближава се към все още топлото тяло на атабека, треперейки взима ръката му, сваля пръстена, символ на властта, и го поставя на собствения си пръст. Нарича се Нуреддин. Той е вторият син на Зинки.

Чел съм животописите на владетелите от миналите епохи и не съм открил нито един, освен измежду първите халифи, така добродетелен и така справедлив като Нуреддин. Ибн ал-Атир с основание ще изпитва истински култ към този княз. Ако синът на Зинки е наследил качествата на баща си — суровост, храброст, държавнически усет — той не притежава нито един от недостатъците, направили атабека така отвратителен в очите на съвременниците му. Докато Зинки плаши с просташкото си самохвалство и пълната си безскрупулност, Нуреддин успява още с появата си на сцената да си създаде образ на човек благочестив, сдържан, справедлив, държащ на дадената дума и напълно предан на джихада срещу враговете на исляма.

Нещо много по-важно, защото именно в това се състои геният му, той ще превърне добродетелите си в страшно политическо оръжие. Разбрал в средата на XII век незаменимата роля на психологическата мобилизация, той създава истинска пропагандна машина. Няколко стотин образовани хора, повечето от които свещенослужители, са натоварени със задачата да му спечелят истинска народна симпатия и да накарат по този начин владетелите на арабския свят да се наредят под знамето му. Ибн ал-Атир разказва за оплакванията на един емир от Джезира, който веднъж бил „поканен“ от сина на Зинки да участва в поход срещу кръстоносците:

Ако не окажа помощ, рекъл той, Нуреддин ще ми отнеме владението, защото вече е писал на божиите хора и аскетите да ги моли за помощта на молитвите им и да ги накара да подтикнат мюсюлманите за джихад. В този час всеки един от тези хора седи с учениците и другарите си, чете писмата на Нуреддин, плаче и ме проклина. Ако искам да избягна проклятието, трябва да приема искането му.

Впрочем Нуреддин лично наблюдава пропагандния си апарат. Поръчва стихове, писма, книги и следи за разпространението им в точно избран момент, така че да окажат желания ефект. Принципите, които проповядва, са прости: една религия, сунитски ислям, което означава ожесточена борба срещу всички „ереси“; една държава, за да бъдат обкръжени западняците от всички страни; една цел, джихад, за да бъдат възвърнати завзетите територии и особено, за да бъде освободен Ерусалим. През двадесет и осем годишното си царуване Нуреддин ще подтикне много улеми да напишат трактати, възхваляващи достойнствата на Свещения град, ал-Кудс, и публични четения ще бъдат организирани в джамии и училища.

При такива случаи никой не пропуска да възхвали върховния муджахид, безупречния мюсюлманин Нуреддин. Но култът към личността е още по-умел и резултатен, защото се крепи — парадоксално — на скромността и суровия начин на живот на сина на Зинки.

Ибн ал-Атир разказва:

Един ден съпругата на Нуреддин се оплака, че няма достатъчно пари, за да посреща нуждите си. Той й даде три магазина, които лично притежаваше в Хомс и които носеха по двадесетина динара годишно. Тъй като тя пак намери, че това не е достатъчно, той й отговори: „Нямам друго. Що се отнася до парите, с които разполагам, аз съм само ковчежник на мюсюлманите и нямам намерение да ги предам, нито пък да горя в пъкления огън заради теб“.

Широко огласени, подобни думи се оказват особено неудобни за князете от областта, които живеят в охолство и изстискват от поданиците си и последните им спестявания. Пропагандата на Нуреддин непрекъснато поставя ударението върху премахването на данъците, нещо което той предприема почти във всички страни, оказали се под властта му.

Неудобен за своите противници, синът на Зинки често затруднява и собствените си емири. С течение на времето той става все по-строг в спазването на религиозните предписания. Не само на себе си забранява да пие алкохол, но и на цялата армия; забранени са „тамбурините, флейтите и други предмети, неугодни Богу“, уточнява Камаледдин, хронистът от Алеп, който прибавя: Нуреддин се раздели и с най-малката луксозна дреха и покри тялото си с груби платове. Разбира се, турските офицери, свикнали с питието и разкошните тъкани, не винаги се чувстват удобно с господар, който рядко се усмихва и предпочита компанията на улеми с тюрбани пред всички останали.

Още по-тревожна за емирите е склонността на Зинки да се отказва от прозвището си Нуреддин, „Светлина на религията“ и да предпочита собственото си име Махмуд. Господи, молел се той преди битка, отдай победата на исляма, а не на Махмуд. Кое е това куче Махмуд, за да заслужава победа? Подобни демонстрации на смиреност ще му спечелят симпатиите на слабите и на благочестивите, но силните ще започнат да ги считат за проява на лицемерие. При все това убежденията му изглеждат искрени, макар и външният му облик да е бил до известна степен сътворен. Независимо от всичко резултатът е налице: именно Нуреддин ще превърне арабския свят в сила, способна да смаже нашествениците от запад, а наместникът му Саладин ще обере плодовете на победата.

След смъртта на баща си Нуреддин успява да се наложи в Алеп, което е почти нищо като се има предвид огромното по размери владение на атабека. Но именно скромността на това първо владение ще осигури славата на царството му. Зинки прекарва основната част от живота си в борба срещу халифите, султаните и различните емирства в Ирак и Джезира. Изтощителна и неблагодарна задача, която ще бъде спестена на сина му. Като оставя Мосул и областта му на по-големия си брат Сайфеддин, с когото ще поддържа добри отношения, и следователно уверен, че по източната граница ще може да разчита на приятелска сила, Нуреддин се посвещава изцяло на сирийските дела.

Въпреки това, когато през септември 1146 година пристига в Алеп, придружен от доверения си човек Ширкух, кюрдски емир и чичо на Саладин, положението му не е лесно. Градът живее отново в страх от антиохийските рицари, Нуреддин няма време да утвърди властта си по-далече от стените на своята столица, а ето че в края на октомври идват да му съобщят, че Жоселин е успял да си възвърне Едеса с помощта на част от арменското население. Не става въпрос за обикновен град като някой от онези, изгубени след смъртта на Зинки — Едеса е символ на славата на атабека, падането й поставя под въпрос бъдещето на династията. Нуреддин реагира бързо. Като язди денонощно и изоставя край пътя изтощените коне, той пристига в Едеса преди още Жоселин да е успял да организира отбраната си. Графът, когото отминалите изпитания не са направили по-смел, решава да побегне с настъпването на нощта. Привържениците му се опитват да го последват, но са настигнати и изклани от алепските конници.

Бързината, с която е потушено въстанието, придава на сина на Зинки авторитет, от който силно се нуждае раждащата му се мощ. Разбрал поуката, Раймонд Антиохийски ограничава начинанията си. Що се отнася до Унар, той побързва да предложи ръката на дъщеря си на господаря на Алеп:

Брачният договор бе съставен в Дамаск, уточнява Ибн ал-Каланиси, в присъствието на пратениците на Нуреддин. Веднага започнаха да приготвят прикята и щом тя бе готова, пратениците поеха по обратния път за Алеп.

Положението на Нуреддин в Сирия вече е добре подсигурено. Но в сравнение с очертаващите се на хоризонта опасности заговорите на Жоселин, разбойническите набези на Раймонд и интригите на старата лисица от Дамаск скоро ще изглеждат смешни:

Една след друга от Константинопол, от земята на западняците, както и от съседните страни идваха вести, че кралете им са тръгнали от родината си, за да нападнат ислямската земя. Те били изпразнили земите си, оставили ги без бранители и носели със себе си богатства, съкровища и безброй снаряжения. Броят им, както казваха, достигал един милион пешаци и конници, че дори и повече.

Когато пише тези редове, Ибн ал-Каланиси е на шестдесет и пет години и вероятно помни, че половин век по-рано вече му се е налагало да отразява с почти същите думи почти същото събитие.

Всъщност второто кръстоносно нашествие, предизвикано от падането на Едеса, в началото изглежда като преиздание на първото. Многобройни войници заливат Мала Азия през есента на 1147 година и отново носят пришити на гърба си кръстове от плат. Преминават през Дорилеон, място на историческия разгром на Килидж Арслан — там ги очаква синът му Масуд, за да си отмъсти с петдесетгодишно закъснение. Той залага множество засади и им нанася крайно смъртоносни удари. Непрекъснато съобщаваха, че броят им намалява. Така духовете малко по малко се успокоиха. Все пак Ибн ал-Каланиси добавя, че след всички понесени загуби кръстоносците наброяваха, както се говореше, близо сто хиляди души. Естествено, тези цифри отново не трябва да бъдат взимани за достоверни. Подобно на всички свои съвременници, летописецът от Дамаск не изпитва култ към точността, а и няма никаква възможност да провери предположенията си. Все пак следва мимоходом да поздравим Ибн ал-Каланиси за словесната му предпазливост. Той отбелязва „както се говореше“ всеки път, когато дадена цифра му изглежда съмнителна. Въпреки че Ибн ал-Атир не изпитва такива скрупули, той също придружава всяко свое лично тълкувание на дадено събитие с думите „Аллаху аалам“, „единствен Бог знае“.

Каквато и да е точната численост на новите западни завоеватели, едно е сигурно — силите им заедно с тези на Ерусалим, Антиохия и Триполи имат с какво да обезпокоят арабския свят, който наблюдава със страх придвижването им. Един въпрос се върти непрестанно: кой град ще нападнат първо? Логично е да започнат от Едеса. Нали са дошли, за да отмъстят за падането й? Но биха могли да започнат и от Алеп, като така ударят направо в зародиш мощта на Нуреддин, след което Едеса ще падне от само себе си. Всъщност няма да се случи нито едното, нито другото. След дълги спорове между кралете им, разказва Ибн ал-Каланиси, те се споразумяха помежду си да нападнат Дамаск и бяха толкова уверени, че ще успеят да го превземат, че веднага се договориха как да поделят владенията му.

Да се нападне Дамаск? Да се нападне града на Моинуддин Унар, единствения мюсюлмански владетел, сключил договор с Ерусалим? Кръстоносците не биха и могли да направят по-добра услуга на арабската съпротива! Ретроспективно погледнато изглежда, застаналите начело на западняшките армии могъщи крале са считали, че само превземането на престижен град като Дамаск би оправдало идването им чак на Изток. Арабските хронисти споменават главно Конрад, германски крал, и въобще не говорят за присъствието на краля на Франция, Людовик VII, наистина личност без особен размах:

Щом получи сведения за намеренията на кръстоносците, разказва Ибн ал-Каланиси, емир Моинуддин започна да се готви да провали злодейските им планове. Укрепи всички места, откъдето можеше да се очаква нападение, разположи войници по пътищата, запълни кладенците и разруши чешмите около града.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар