// Вие четете...

История на българите

Всичко за фронта, всичко за победата!

Vsv7„Войната руши това, което мирът създава.“

Всичко за фронта, всичко за победата!

Още преди подписването на съглашението за примирие в Москва (28 октомври) бе наредено като предварително условия от присъстващите представители на Съюзниците в София, в 15-дневен срок българските войски да напуснат териториите на до военна Гърция (оставяйки там огромно българско имущество). Предложението на някои офицери от българския Генерален щаб Съветският съюз да окупира Беломорието (окупирайки практически цяла България) и по този начин при мирните преговори да се преговаря за изпълнение на чл.23 от Ньойския договор (даващ право на икономически излаз на Бяло море на България) бе отхвърлен безапелационно както от съветското командване, така и от новите прокомунистически началници в Генералния щаб. Целта беше – Берлин! А не съдбата на България.
По това време, на 9 октомври 1944 г. се осъществи среща между Уинстън Чърчил и Сталин в Москва. В един „безобиден“ разговор, двамата големи уредиха след няколко задрасквания върху кутия от цигари „сферите на влияние на Балканите“. Чърчил предлага Великобритания заедно със САЩ да разполага с 90% влияние в Гърция, с 50% в Югославия, с 25% в България и с 10% в Румъния. Сталин поиска англо-американското влияние в България да бъде 10%. Накрая се споразумяват 20% англо-американско влияние и 80% съветско.
Англо-американците обаче няма да видят и един процент свое влияние в окупирана от съветските войски България. От 29 ноември 1944 г. България се поставя под разпорежданията на Съюзна Контролна комисия (СКК), чийто председател е маршал Ф.И. Толбухин, но фактически се ръководи от зам.-председатели генерал-лейтенант А.И. Черепанов и контраадмирал Н.О. Абрамов. Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството на СКК. Останалите членове на СКК – ръководителите на военните мисии на САЩ и Великобритания – съответно генерал-майор Д. Крейн и ген. майор У. Оксли – нямат право да се обръщат към правителството на България самостоятелно по каквито и да било въпроси и практически остават само фигуранти в комисията. В съглашението за примирие обаче, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва от българска страна от Петко Стайнов, външен министър и ръководител на делегацията, Добри Терпешев (БРП (к)) (комунистите не са се постарали да изпратят дори по-сериозен свой представител за съдбоносното за страната подписване; приема се, че са предварително съгласни с всичко, което СССР разпореди), Никола Петков (БЗНС) и Петко Стоянов („независим“) – не се споменава нищо за участие на България във войната срещу Германия (в същото време, когато стотици български синове падат по бойните поля). Отбелязва се само, че България е спряла военните си действия срещу Съветския съюз (такива бойни действия изобщо не са провеждани). Не е фиксирано бъдещото участие на България във войната, нито се споменава нещо за такова участие. С една дума, стотици и хиляди жертви на българската войска са не за друго, а за предаване на Македония и Западните покрайнини на титова Югославия и са отишли съвсем напразно. Българската делегация е скрепила този факт с подписа си, но българският народ нищо не е знаел за тези подробности. Напротив, комунистическите вестници и агитатори продължават да разпространяват на всеослушание, че жертвите и участието във войната (която по подобие на съветската помпозна терминология ще бъде наречена „отечествена“ сякаш войните за освобождение и обединение на българския народ са били „безотечествени“) са абсолютно необходими за признаването на България за „съвоюваща“ страна срещу Германия под лозунга: „Всичко за фронта, всичко за победата!“
Назначеният в армията политкомисарски апарат (помощник-командири по политическата част, най-често незапознати с военното дело партизани и комунистически функционери) започва да извършва самоволни разпореждания и политически чистки на кадрови офицери, дори и на фронтови поделения, което налага приемането в края на ноември 1944 г. на т.нар. Четвърто постановление (взето без присъствие на комунистическите министри на заседание на Министерския съвет). БРП (к) и Отечественият фронт, които виждаха в това постановление опит да бъде спасено „реакционното офицерство“ (което всъщност проливаше кръвта си по бойните поля твърде далеч от България), организира масови митинги и протести и използвайки влиянието на Съюзната (всъщност съветска) контролна комисия наложи отмяната на постановлението.
В държавната администрация се извършваха също така поголовни „чистки“, като на някои възлови места се поставяха комунистически функционери със съвсем ограничено образование. Във връзка с това се издава Наредба закон за „временно отменяване на служебния и образователен ценз на държавните служители“. Директори на държавни предприятия стават дори хора с незавършено основно образование.
За да се поставят под контрол уволнените от служебните им места, родствениците на засегнатите от „законите на народната власт“, както и за да се респектира останалата част от обществото, се създава Наредба-закон за „трудововъзпитателните общежития“ (зловещите концлагери) и „за политически опасните лица“ на 20. X. 1944 г. Малко по-късно вътрешният терор се разширява чрез Наредба-закон за защита на народната власт от 26. I. 1945. г
В края на ноември 1944 г. завършва Първата фаза от войната, която България води срещу Германия. Германците се бяха изтеглили далеч на север към Белград и както войниците ни, така и офицерите се готвеха да се приберат в страната.
Правителството се беше убедило, че нито съюзниците, нито СССР признават България за „съвоюваща“ страна. Въпреки това под влияние на БРП (к) и Отечествения фронт, в края на ноември бе сформирана Първа българска армия в състав от над 100 000 бойци и голямо количество бойна техника, която под командването на прокомунистическия бивш „звенар“ генерал Владимир Стойчев бе дислоцирана на запад от Белград по протежение на река Драва. За пръв път в Третото българско царство български войски се биеха извън българска етническа територия в тежки зимни боеве. Това доведе до брожение сред българските войски и опити за явно неподчинение под лозунга „мир, хляб, свобода“. Акциите сред войниците се подготвяха и по указание на обявяващия се все по-определено срещу комунистическата хегемония земеделски водач ГМ. Димитров (Гемето), който пръв успя да види и да реагира на „капана“, в който бяха попаднали неговите съидейници. Заместник командирският и политическият апарат обаче, както и специалните служби в армията, с помощта на съветските политкомисари се справиха с тези „затруднения“ и през февруари вкараха Първа българска армия в тежки боеве при Драва-Мур, където бяха дадени извънредно големи загуби в жива сила. Съветското главно командване поздрави в свои комюникета бойните качества на българската войска, но съветското правителство не споменаваше нищо за признаване на България като „съвоюваща“ страна.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар