// Вие четете...

Чувства и власт

Всеобщата декларация за правата на човека.

„Малка е ползата от даровете на бедняка и помощта на богаташа.“

Различията между Запада и другите цивилизации по проблемите на човешките права, както и ограничените възможности на Запада да постига целите си, проличаха най-ясно по време на Световната конференция по правата на човека, организирана от ООН във Виена през юни 1993 г. На едната страна бяха европейските и северно американските страни, а на другата — един блок от около 50 незападни страни; между петнайсетте най-активни бяха една латиноамериканска страна (Куба), една будистка страна (Мианмар), четири конфуциански страни с твърде различни политически идеологии, икономически системи и равнища на развитие (Сингапур, Виетнам, Северна Корея и Китай), както и девет мюсюлмански страни (Малайзия, Индонезия, Пакистан, Иран, Ирак, Сирия; Йемен, Судан и Либия). Лидерството на тази азиатско – ислямска група бе поето от Китай, Сирия и Иран. Между тези два блока останаха латиноамериканските страни без Куба, които често подкрепят Запада, както и африканските и православните страни, които понякога подкрепят позициите на Запада, но по-често им се противопоставят.

Въпросите, разделящи страните по цивилизационен принцип, бяха следните: универсалност срещу културен релативизъм по отношение на правата на човека; относителен приоритет на икономическите и социалните права (включващи правото на развитие) срещу политически и граждански права; поставянето на политически условия при оказването на икономическа помощ; учредяването на длъжност комисар на ООН по правата на човека; степента, в която да се допусне участие в правителствена конференция на неправителствените организации по правата на човека, които по същото време провеждаха своя конференция във Виена; особените права, които следва да бъдат подкрепени от конференцията; както и по-специфични въпроси, като дали да се разреши на Далай Лама да направи обръщение към конференцията и дали да бъдат експлицитно заклеймени нарушенията на правата на човека в Босна.

По тези въпроси между западните страни и азиатско – ислямския блок са налице дълбоки различия. Два месеца преди конференцията във Виена азиатските страни се срещнаха в Банкок, където приеха декларация, подчертаваща, че правата на човека „трябва да се разглеждат… в контекста на националните и регионалните особености и на различните исторически, религиозни и културни обкръжения“, че контролът върху правата на човека нарушава суверенитета на държавите и че поставянето на свързаните с правата на човека условия за отпускане на икономическа помощ противоречи на правото на развитие. Различията по тези и по други въпроси са толкова големи, че почти целият документ, изработен от подготвителната конференция в Женева в началото на май, бе заграден в скоби, отбелязващи несъгласието на една или повече страни.

Западните страни се оказаха зле подготвени за Виена, там те бяха малцинство, а в хода на обсъжданията направиха повече отстъпки, отколкото техните опоненти. В резултат на това, като се изключи солидната подкрепа на правата на жените, одобрената от конференцията декларация имаше минимален ефект. Както отбелязва един защитник на правата на човека, тя е документ, „изобилстващ с непълноти и противоречия“, тя представлява победа на азиатско – ислямската коалиция и поражение за Запада. Виенската декларация не съдържа изрично потвърждение на правото на свобода на словото, на печата, на сдружаването и на религията и поради това в много отношения е по-слаба от Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г. Този обрат отразява залеза на западното могъщество. Един американски защитник на човешките права отбелязва: „Международният режим на правата на човека от 1945 г. вече не съществува. Американската хегемония ерозира. Европа, дори и в светлината на събитията от 1992 г., не е нищо повече от полуостров. Светът понастоящем е тъкмо толкова арабски, азиатски и африкански, колкото и западен. Днес Всеобщата декларация за правата на човека и международните спогодби имат по-малка стойност за голяма част от планетата, отколкото са имали през епохата непосредствено след Втората световна война.“ Един азиатски критик на Запада изразява сходни възгледи: „За пръв път след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека страните не бяха изцяло подвластни на юдеохристиянството, а първостепенно място заеха традициите на естественото право. Тази безпрецедентна ситуация ще определи новата международна политика на човешките права. Освен това тя ще умножи поводите за конфликт.“

„Големият победител от Виена — коментира друг наблюдател — определено е Китай, поне доколкото успехът се измерва с това любезно да заявиш на другите да се махат от пътя ти. Пекин печелеше по време на цялото съвещание просто като парадираше с влиянието си.“ След като претърпя поражение в гласуването и бе надигран във Виена, Западът въпреки това няколко месеца по-късно успя да регистрира една съвсем не толкова незначителна победа срещу Китай. Да си осигури провеждането на Летните олимпийски игри през 2000 г. бе важна задача на китайското правителство, което вложи значителни ресурси в опитите си да спечели домакинството. Китай направи огромна реклама на кандидатурата си за Олимпийските игри и очакванията на обществеността бяха големи; правителството лобираше пред други правителства да окажат натиск върху своите олимпийски комитети; Тайван и Хонконг се присъединиха към тази кампания. От другата страна, Конгресът на САЩ, Европейският парламент и организациите за правата на човека енергично се противопоставиха срещу избора на Пекин. Въпреки че в Международния олимпийски комитет гласуването е тайно, несъмнено е, че то е било по цивилизационен принцип. При първото гласуване Пекин, с голямата подкрепа на африканските държави, е класиран на първо място, а Сидни на второ. При следващото гласуване, след елиминирането на Истанбул, конфуцианско – ислямският блок изцяло дава гласовете си в полза на Пекин; след отпадането на Берлин и Манчестър, подадените за тях гласове се преливат към Сидни, осигурявайки му победата при четвъртото гласуване и налагайки унизително поражение на Китай, за което те обвиняват единствено Съединените щати. Ли Куан Ю коментира това по следния начин: „Америка и Англия успяха да съкрушат Китай… Привидната причина бяха правата на човека. Истинската причина беше политическа — да се покаже, че Западът е готов да зашлеви непослушните.“ Несъмнено много повече хора в света се интересуват по-скоро от спорт, отколкото от човешки права, но като се има предвид поражението, което Западът претърпя по въпросите на човешките права във Виена и на други места, тази изолирана демонстрация на западно „зашлевяване“ също е напомняне за слабостта на Запада. Освен че способността на Запада да зашлевява непокорните намалява, парадоксът на демокрацията също отслабва волята му да подкрепя демокрацията в света след Студената война. По време на Студената война Западът и в частност Съединените щати бяха изправени пред проблема за „приятелски настроения тиранин“: сътрудничеството с военни хунти и диктатори, които са антикомунистически настроени и следователно са полезни партньори в Студената война, предизвиква безпокойство, а понякога и объркване, в случаите, когато тези режими грубо нарушават човешките права.

Сътрудничеството обаче можеше да бъде оправдавано като по-малкото зло: тези правителства обикновено бяха по-малко репресивни от комунистическите режими, а и можеше да се очаква, че ще бъдат по-ефимерни, както и по-податливи на американско и на друго външно влияние. Защо да не работим с един по-малко брутален приятелски настроен тиранин, ако алтернативата е по-брутален неприятел? В света след Студената война изборът може да бъде много по-сложен, ако трябва да се решава между приятелски настроен тиранин и неприятелска демокрация. Лековерното допускане на Запада, че демократично избраните правителства ще бъдат настроени за сътрудничество и прозападно ориентирани, не е задължително истинно в незападните общества, където изборната борба може да доведе на власт антизападно настроени националисти и фундаменталисти. Западът въздъхна с облекчение, когато алжирските военни се намесиха през 1992 г. и анулираха изборите, вече почти спечелени от фундаменталисткия Фронт за национално спасение. Западните правителства се успокоиха и когато фундаменталистката Партия на благоденствието в Турция и националистическата партия Бхаратия Джаната в Индия бяха отстранени от власт, след като отбелязаха изборни победи през 1995 и 1996 г. От друга страна, в контекста на своята революция Иран в някои отношения има един от по-демократичните режими в ислямския свят, а изборите в много арабски страни, включително в Саудитска Арабия и в Египет, почти сигурно биха довели на власт правителства, много по-малко съобразяващи се с интересите на Запада, отколкото недемократичните им предшественици. Едно демократично избрано правителство на Китай спокойно би могло да бъде силно националистически настроено. Тъй като западните лидери си дават сметка, че демократичните процеси в незападните общества често пораждат враждебни към Запада правителства, те се опитват да влияят върху изборите и едновременно с това губят ентусиазма си да подпомагат демокрацията в тези общества.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар