// Вие четете...

Чувства и власт

Война на Запада срещу исляма.

„Мирът гради, войната руши.“

Саддам Хюсеин подобно на други първоначални участници във война по линията на разлома отъждествява своя дотогавашен светски режим с каузата, която би имала най-голяма притегателна сила: исляма. Като се има предвид вече анализираното U-образно разпределение на идентичностите в мюсюлманския свят, Саддам няма друга реална алтернатива. Както отбелязва един египетски коментатор, изборът на исляма пред арабския национализъм или мъглявата антизападна ориентация на Третия свят „свидетелства за ценността на исляма като политическа идеология, мобилизираща подкрепа“. Въпреки че Саудитска Арабия е по-стриктно ангажирана с мюсюлманските практики и институции от другите мюсюлмански държави, с изключение вероятно на Иран и Судан, и въпреки че тя финансира ислямистки групи в целия свят, нито едно ислямистко движение от която и да е държава не подкрепи западната коалиция срещу Ирак и почти всички се противопоставиха на западната интервенция.

По този начин за мюсюлманите войната бързо се превърна във война между цивилизациите, в която залогът е ненакърнимостта на исляма. Ислямистки фундаменталистки групи от Египет, Сирия, Йордания, Пакистан, Малайзия, Афганистан, Судан и други страни осъдиха войната в Персийския залив като война „срещу исляма и неговата цивилизация“, водена от съюз между „кръстоносци и ционисти“ и обявиха подкрепата си за Ирак с оглед на „военната и икономическата агресия срещу неговия народ“. През есента на 1980 г. деканът на Ислямския колеж в Мека Сафар ал-Хауали заяви в магнетофонен запис, широко разпространяван в Саудитска Арабия, че това „е война на света срещу Ирак. Това е война на Запада срещу исляма“. По същия начин кралят на Йордания Хюсеин посочи, че това е „война срещу всички араби и мюсюлмани, а не само срещу Ирак“. Освен това, както отбелязва Фатима Мерниси, честото реторично обръщане към Бог на президента Буш от името на Съединените щати подсили у арабите усещането, че това е „религиозна война“, а думите на Буш намирисват на „пресметнатите користни атаки срещу исляма през VII в. и на последвалите християнски кръстоносни походи“. Аргументацията, че войната е кръстоносен поход на западната и ционистката конспирация, на свой ред оправдава и дори изисква в отговор обявяването на джихад.

Определянето от страна на мюсюлманите на войната като война на Запада срещу исляма допринася за намаляване или прекратяване на антагонизмите в мюсюлманския свят. Старите различия между мюсюлманите стават незначими пред лицето на първостепенното различие между исляма и Запада. В хода на войната мюсюлманските правителства и групи последователно се дистанцираха от Запада. Както в случая с предшестващата я Афганистанска война, войната в Персийския залив събра под знамената мюсюлмани, които преди това се бяха хванали гуша за гуша: светски ориентираните араби, националистите и фундаменталистите; правителството на Йордания и палестинците; Организацията за освобождение на Палестина и Хамас; Иран и Ирак; опозиционни партии и правителства. „Онези баасисти в Ирак — заявява Сафар ал-Хауали — са наши врагове за часове, докато Рим е наш враг до Деня на страшния съд.“ Войната стимулира и процес на помирение между Ирак и Иран. Шиитските религиозни лидери в Иран порицаха западната интервенция и призоваха за свещена война против Запада. Правителството на Иран се дистанцира от действията, насочени срещу неговия бивш враг, и след войната настъпи постепенно подобряване на отношенията между двата режима.

Външният враг отслабва и вътрешните конфликти в една страна. Твърди се например, че през 1991 г. Пакистан е „залят от антизападни полемики“, което довежда, макар и за кратко, до единство в страната. „Пакистан никога не е бил толкова единен. В южната провинция Синд, в която местни жители и индийски имигранти се избиват взаимно в продължение на пет години, сега те заедно участват в демонстрации срещу американците. В ултра консервативните племенни области по северозападната граница дори и жените излизат на улицата, за да протестират, често на места, на които допреди са се събирали само за петъчни молитви.“

Колкото повече общественото мнение се втвърдява срещу войната, първоначално обвързалите се с коалицията правителства или се отдръпват, или се разцепват, или скалъпват неясни оправдания за действията си. Лидери като Хафез Асад, участвали с войски в коалицията, сега заявяват, че те са били необходими, за да балансират и евентуално да подменят западните войски в Саудитска Арабия, и че тези войски във всеки случай са щели да бъдат използвани единствено за отбрана на свещените места. В Турция и Пакистан висши военни публично осъдиха обвързването на своите правителства с коалицията. Правителствата на Египет и на Сирия, осигурили най-много войски срещу Ирак, осъществяваха достатъчен контрол над своите общества, за да могат да потушат и игнорират антизападния натиск. Правителствата в по-отворените мюсюлмански държави бяха принудени да се дистанцират от Запада и да заемат по-категорично антизападни позиции. „Експлозията от подкрепа за Ирак“ в страните на Магреба „бе една от най-големите изненади на войната“.

Общественото мнение в Тунис бе крайно антизападно настроено и президентът Бен Али побърза да осъди военната интервенция на Запада. Правителството на Мароко първоначално предостави на коалицията 1500 бойци, но когато антизападно настроените групи се мобилизираха, разреши обща стачка в подкрепа на Ирак. В Алжир четиристотинте хиляди души, излезли на демонстрация в подкрепа на Ирак, принудиха президента Бенджедид, който първоначално клонеше към Запада, да промени становището си, да осъди Запада и да декларира, че „Алжир ще застане редом с нашия брат Ирак“. През август 1990 г. трите правителства от страните на Магреба гласуват в Арабската лига за осъждане на Ирак. През есента, реагирайки на силните страсти в собствените си страни, те гласуват в полза на предложението да се осъди американската интервенция.

Освен това западната военна операция получи слаба подкрепа от народите от не западните и не мюсюлманските цивилизации. В допитване от януари 1991 г. 53% от японците изразяват неодобрение на войната, а в полза на войната се изказват само 25%. Индусите се разделят на две, обвинявайки Саддам Хюсеин или Джордж Буш. Вестник „Таймс ъв Индия“ отправи предупреждение, че „тази война може да доведе до много по-обхватна конфронтация, възпламенена от религиозни страсти между силния и арогантен юдео – християнски свят и слабия мюсюлмански свят“. По такъв начин войната в Персийския залив, започнала като война между Ирак и Кувейт, се превърна във война между Ирак и Запада, после между исляма и Запада, а в крайна сметка много хора извън западния свят я разглеждат като война между Изтока и Запада, като „война на белия човек, нов изблик на старомодния империализъм“.

С изключение на кувейтците, нито един ислямски народ не бе ентусиазиран от войната, а повечето категорично се противопоставиха на западната интервенция. Когато войната свърши, състоялите се в Лондон и Ню Йорк тържества не намериха отглас другаде. „Приключването на войната“, отбелязва Сохаил Хашми, „не даде повод за ликуване“ на арабите.

Тъкмо обратното, преобладаваше атмосфера на разочарование, уплаха, унижение и негодувание. Отново бе спечелил Западът. Поредният Саладин, събудил арабските надежди, пак бе победен от масираната западна сила, която агресивно нахлу в ислямската общност. „Какво по-лошо би могло да се случи на арабите от онова, което им донесе войната? — запита Фатима Мерниси. — Целият Запад, с цялата си модерна техника да пуска бомби върху нас. Беше сетният ужас.“

След войната арабското обществено мнение извън Кувейт ставаше все по-критично към военното присъствие на САЩ в Персийския залив. Освобождението на Кувейт премахна всякакви основания за противопоставяне срещу Саддам Хюсеин и остави много малко основания за постоянното американско военно присъствие в Залива. Поради това даже и в страни като Египет общественото мнение започна все повече и повече да съчувства на Ирак. Арабските правителства, които се бяха присъединили към коалицията, промениха позициите си. Египет и Сирия, както и останалите страни, се противопоставиха на налагането на забранена за полети зона в Южен Ирак през август 1992 г. Арабските правителства плюс Турция също така се противопоставиха на въздушните атаки срещу Ирак през януари 1993 г. След като се оказа възможно използването на западна въздушна сила в отговор на атаките срещу мюсюлманските шиити и кюрди от страна на мюсюлманите сунити, защо тя не бе използвана в отговор на атаките срещу босненските мюсюлмани от страна на сърбите? През юни 1993 г., когато президентът Клинтън даде заповед за бомбардиране на Багдад като репресивна мярка срещу опита на Ирак да убие бившия президент Буш, международният отзвук беше изцяло по цивилизационен признак. Израел и западноевропейските правителства енергично подкрепиха нападението, Русия го прие като „оправдана“ самозащита, Китай изрази „дълбока загриженост“, Саудитска Арабия и емирства от Персийския залив не казаха нищо, други мюсюлмански правителства, включително и египетското, го осъдиха като нов пример за двойните стандарти на Запада, докато Иран го окачестви като „фрапантна агресия“, подтиквана от американския „неоекспанзионизъм и егоцентризъм“. Отново бе зададен въпросът: Защо Съединените щати и „международната общност“ (т. е. Западът) не реагираха по същия начин спрямо възмутителното поведение на Израел и нарушаването на резолюциите на ООН?

Войната в Персийския залив бе първата война между цивилизации за ресурси след Студената война. Залогът бе дали по-голямата част от най-богатите петролни залежи в света ще се контролира от Саудитска Арабия и правителствата на емирствата, чиято сигурност зависи от западната военна мощ, или от независими антизападни режими, които ще могат и вероятно ще искат да използват петролното оръжие срещу Запада. Западът не успя да свали от власт Саддам Хюсеин, но отбеляза победа, като разигра драматично проблемите със сигурността на държавите от Залива и си осигури разширено военно присъствие в Персийския залив в мирно време. Преди войната Иран, Ирак, Съветът за сътрудничество в Персийския залив и Съединените щати се бореха за влияние в региона. След войната Персийският залив се превърна в американско езеро.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар