// Вие четете...

История на българите

Военната реформа в Руската армия.

„Да управляваш е трудно изкуство.“

Кримската война (1853-1856) показала рязкото изоставане на руската армия от николаевското време от западно европейските армии. В случай на възникване на нова война изостаналостта на руската армия можела да доведе до пълен военен разгром на царска Русия, а при наличие на резки английско – руски противоречия царизмът по никакъв начин не би могъл да се справи с отстраняването на опасността за възникване на такава война. Руското дворянство начело с Александър II разбирали това и се страхували от войната, тъй като нов военен разгром на царска Русия щял не само още повече да влоши и без това слабите международни позиции на Русия, но и сериозно да разклати господстващото положение на дворянството и царизма като цяло. Поради това веднага след Кримската война в средите на руското дворянство е започнал да нараства броя на привържениците за провеждане на военна реформа. Но наред с това е необходимо да се отбележи, че все пак основната маса от руското дворянство начело с най-реакционната си част е вървяла към военна реформа неохотно, със свито сърце; основната част от руското дворянство е желаела да ограничи военната реформа до неизбежния минимум, който не би засегнал дворянските класови интереси.

Руското дворянство се страхувало при това да се лиши от установените още при Петър III привилегии. То било почти единствения доставчик на офицерски състав, получавайки военно образование в кадетските корпуси или доброволно постъпващи като юнкери даже при отсъствие на всякакво образование. Отмяната на тези дворянски привилегии би довела до значителен ръст в армията на броя на офицерите от не дворянски произход и следователно към загуба от дворянството на неговата господстваща позиция в армията, явяваща се най-важната основа за господство на дворянството в страната.

Опасенията на дворянството не били безпочвени. Военната реформа, както и всички прочее реформи от 60-70 години се явявали по същество буржоазни реформи. Обективна задача за нея се явявала създаването на масова армия от буржоазен тип. Решаването на такава задача не е могло да се ограничи само с едно увеличение на контингента на повиканите за войници; необходимо било и съответното увеличение на броя на офицерите в кадър и в запас. Освен това, буржоазната същност на военната реформа изисквала при комплектуването с офицерски състав да се изхожда не от произхода на кандидата за офицер, а от наличието в него на едно или друго образование. По такъв начин, последователното буржоазното провеждане на военната реформа в областта на комплектуването с офицерски състав трябвало неизбежно да доведе до загуба от дворянството на неговия монопол – господстващите позиции в армията, до необходимостта в една или друга степен да делят своята власт в армията с буржоазията.

По указаните причини военната реформа в първите години след Кримската война се свеждала по същество до няколко плахи опити, почти не засягащи основните недостатъци в руската армия. Но това положение не е продължило дълго. Редица обстоятелства изисквали ускоряване и задълбочаване на военната реформа.

Основното от тези обстоятелства лежало в областта на вътрешната политика. Революционната ситуация 1859-1861 г. не преминала в революция; селското движение е било потушено, но то пък принудило царизмът, наравно с други отстъпки, да отиде към усилване на армията като решаващо средство в борбата на господстващата класа с експлоатираните маси.

От друга страна, франко – пруската война 1870-1871 г. и разгрома на прусаците над наполеоновска Франция нагледно показала, в частност, какви големи военни преимущества имала пруската масова армия от буржоазен тип в сравнение с остарялата армия на Наполеон III.

Освен тези две важни обстоятелства, за ускоряване провеждането на военната реформа способствали и други. След „селската” реформа 1861 година отпаднали основните възражения на дворянството против изменението на системата за комплектуването на армията с войнишки състав. Съвкупността от граждански реформи, явяващи се по същество буржоазни, дали тласък към ускоряване на икономическото развитие и подобрението на финансовото положение на царска Русия; появили се възможности за искане на средства, потребни за провеждането на военната реформа. Развитието на железопътната мрежа, създала възможност за ускоряване на превозите на запасните при мобилизация, оправдавало прехода на армията на системата с малко кадри при наличие на голям запас.

През 1861 година военен министър станал Д.С. Милютин; на него е легнала задачата за осъществяването на военната реформа.

Милютин бил високо образован човек, завършил Московския университетски пансион и Военна Академия. Още в ранните години той се занимавал със самообразование и се приобщил към литературна и научна дейност. От 1845 до 1856 година Милютин е бил професор във Военната академия; през това време той написал голям труд за А.В. Суворов, в който високо е оценил суворовското национално военно изкуство. В академията Милютин е създал и е оглавил нова катедра по военна статистика, имаща за цел за задълбочаване и разширяване на кръгозора на слушателите в академията. Три пъти Милютин е служил в Кавказ – през 1839-1840, 1843-1845 и 1856-1860 година; бойно непосредствено участие в Кавказката война той почти не е имал, заемал е редица длъжности във висшите щабове; не е участвал Милютин и в Кримската война. Няколко пъти Милютин е излизал зад граница, което му е дало възможност да се запознае със състоянието на военното дело в чужбина.

Милютин е бил привърженик на буржоазното развитие на Русия. Макар Милютин и да е познавал много трудове на напредничави демократи от това време, той е бил далече от революционните идеи и настроения. Той считал, че народната революция много може да разруши, но не може да даде нищо положително. Революционерите Милютин ги разглеждал като безпочвени фантасти. Явявайки се доста умерен либерал, кръвно свързан с царизма, Милютин смятал за напълно достатъчно осъществяването на буржоазните реформи в рамките на монархическия строй и самата цел на реформите виждал в укрепването на монархическия строй.

При осъществяването на военните реформи на Милютин се наложило да понесе ожесточени нападки от реакционната част на руското дворянство, считащо го „червен”, едва ли не социалист и водейки с него упорита борба. Разбира се нищо революционно в тази борба не е имало.

Най-важната от реформите, проведени от Милютин се явява реформата за комплектуването на руската армия с редови състав. Вече при по-малко от година след своето назначаване за военен министър, на 15 януари 1862 година, Милютин е представил доклад, в който неоспоримо е доказал необходимостта от изменение на системата за комплектуването на руската армия.

Милютин показал, че при численост на руската армия в мирно време от 765000 човека тя не можела да бъде доведена до предвидената за военно време численост от 1377000 човека, тъй като в запас стояли всичко 242000 човека. За натрупването на достатъчно запасни Милютин предлагал да се уволняват войниците във временен отпуск след седем – осем години действителна служба, което ставало възможно при увеличени норми на рекрутския набор (четири човека от 1000 вместо трима).

Докладът бил утвърден от Александър II, но при неговото осъществяване Милютин срещнал силното съпротивление на реакционните кръгове в Русия, възглавявани от княз Барятински и шефа на жандармерията Шувалов.

Тъй като временния отпуск не решил въпроса за натрупването на обучени запасни, Милютин издигнал идеята за всеобща военна повинност със сравнително кратки срокове на служба. Новия „Устав за войнска повинност“ влязъл в сила от 1874 година, решавал важна задача по реорганизацията на армията – задачата по създаването на запас от обучени резервисти при случай на война.

По този устав на повикване в армията подлежало мъжкото население от всички съсловия, достигнали 21 години; част от него, по жребий, зачислявали в действителна служба, останалите – в опълчение.

Срока на действителна служба в армията за основната маса от повиканите се установявали за 6 години с последващо пребиваване от 9 години в запас. По такъв начин, общия срок на военна служба се изчислявал на 15 години. В зависимост от произхода и образованието срока на действителната служба можел да бъде съкратен в пределите от 6 месеца до 4 години. Поради това устава за повикване в армията не се отнасял за казаците, за някои религиозни сектанти, служителите на култа и редица народи на Русия (Средна Азия, Кавказ и Севера); привилегии се предоставяли също така по имущество и семейно положение. Следователно, не бива да не се признае, че в Русия по устава 1874 година е била установена всеобща войнска повинност, както това са правили буржоазните историци.

Така или иначе и това, което се е отдало да се направи в областта на изменение на системата за комплектуване на армията, се явява прогресивно дело, тъй като царското правителство е било принудено да „обучи в края на краищата целия народ да владее оръжие, така че последния да притежава възможност в известен момент да осъществи соята воля.

Революционната ситуация 1859-1861 г. не е преминала в революция; такъв бил също и изхода от революционната ситуация през 1879-1881 г. Причина за това – слабост на революционните сили. В тези условия не е могло да се очаква въвеждането да замени рекрутския набор с всеобща войнска повинност по пътя на народната революция. Следователно, от политическа гледна точка даже половинчата всесъсловна войнска повинност през 1874 година би се явявала прогресивна; въвеждайки в армията, макар и в не пълен размер, на буржоазните порядки, тази реформа разклатила устоите на главния в това време враг на руския народ – самодържавието.

Въвеждането на всесъсловна войнска повинност оказало положително влияние на руската армия по време на руско – турската война 1877-1878 година. Руската армия отишла на война с две годишни набора от новобранци, повикани на основата на новия устав; Това значително подмладило армията, направило нейния състав много по подвижен, много по издръжлив. Първото повикване по устава от 1874 година е дал 150000 новобранеца вместо 80000, набирани при рекрутския начин, а в годините на войната броя на приеманите на служба новобранци нараснал до 218000 човека. Запасът на армията до войната от 1877 година не е бил съставен още от лица, преминали действителна военна служба на основата на войнската повинност, но в запаса вече е имало значително повече хора, отколкото са били до реформата.

Освен тази основна реформа, засягаща комплектуването на армията с редови състав, за времето 1862-1874 г. са били проведени и други реформи. В числото на тези реформи е било изменено комплектуването на армията с офицерски състав.

Въпросът с комплектуването на армията с офицерски състав е стоял много сериозно. Тъй като, към 1861 година се образувал огромен не комплект от офицерски състав в армията. Това се вижда от броя на постъпилите в армията към 1861 г. всичко 1270 офицери при годишна необходимост от 4241 човека. В течение на редица години даже в офицерския състав за мирно време се е образувал значителен не комплект, което в случай на мобилизация за армията се създавало катастрофално положение, тъй като офицерски запас и преди не е имало.

Сериозни опасения предизвиквал у Милютин и качествения състав на офицерите. Някаква част от подготвящите се в кадетските корпуси офицери се намирали под влиянието на господстващите през 60-те години напредничави политически виждания, което, естествено, не е способствало за подготовката от тях на предани слуги на царизма. Част от кадетите не се чувствали призвани за военна служба и не били хора, съзнателно избрали военната служба като своя професия.

За да се избегнат тези недостатъци и да се подобри системата на подготовка на офицерските кадри, били приети редица мерки.

Преди всичко била извършена замяна на кадетските корпуси с военни гимназии. В тях била ликвидирана строевата организация, прекратено военното обучение, и по своя програма те били приближени към гражданските гимназии. Непосредствената подготовка на офицерите била пренесена във военните училища, които били създадени на базата на специалните класове от кадетските корпуси. Това мероприятие давало възможност да се приемат във военните училища лица от завършили военните гимназии, а също и от постъпващите от страната, осигуряваща при това подбор по благонадеждност, не „принадлежащи” към никакви революционни настроения. При такава система попадали като юнкери само тези, които избирали съзнателно за своя професия военната служба. Но всички училища в съвкупност давали за армията ежегодно само 400-500 офицера, и следователно в количествено отношение замяната на корпусите с военни гимназии не решавала въпроса за пълното осигуряване на армията с офицерски състав.

Този недостатък бил решен с попълването и създаването на юнкерски училища във военните окръзи. От 1864 до 1877 година са били създадени 17 такива училища. Основния контингент от възпитаници се набирал от войсковите юнкери и волно определящите се; някои се набирали също от средите на лицата, не преминали пълния курс на военните гимназии и подобните им граждански учебните заведения, а също и от завършилите начално училище и от унтер офицерите на срочна служба. Към 1877 година юнкерските училища завършили 11500 офицера. Създаването на юнкерските училища е дало възможност да се прекрати достъпа към производство в офицери на лица, не притежаващи определени общи и военни знания. Политическата благонадеждност на завършващите юнкерски училища офицери се осигурявала със строг класов подбор на юнкерите; три четвърти от юнкерите са били дворяни.

Тези две мероприятия позволили да се ликвидира не комплекта от офицери по щата за мирно време, но към 1877 година те не решили проблема по комплектуването на армията с офицерски състав за военно време. При мобилизация допълнителната потребност на армията за офицери достигнала 17000 човека, а такъв запас на офицери царското правителство не е могло да създаде. Една от основните причини за слабото натрупване на офицери в запаса е била стремежа на правителството да ограничи лицата с не дворянски звания да заемат офицерски длъжности.

Тогава, също така били проведени малки реформи за повдигане на качественото състояние на редовия и офицерския състав на армията. Така например, от 1863 година юридически са била сведени до минимум на телесните наказания за войниците; от 1867 година е започнало задължителното обучение в грамотност на войниците, за офицерите са била създадени офицерски полкови събрания с библиотеки при тях; оживили се и се разширили преподаванията във военните академии; за завършилите военна академия офицери се въвел задължителен стаж за командир на рота или ескадрон, а след това и полк и т.н.

Проведените военни реформи, не изкоренили крепостническите отживелици в армията, особено в областта на оздравяването на генералитета в руската армия.

За тези отживелици здраво се държала цялата дворянско – аристократична среда и самия Александър II, тъй като в корпуса на офицерите те виждали светая светих за своите командни позиции в армията. По въпроса за преминаване на службата и особено за придвижването по службата на офицерите – Александър II се ръководел от реакционни династически и класово дворянски подбуди, нямащи нищо общо с интересите на Русия, на армията и военното дело. Това особено рязко се отразявало на руските генерали за назначението и придвижването на които Александър II държал в своите ръце. А тъй като генералитета е задавал тона в армията, то е естествено, че всички останали реформи на Милютин или претърпявали неудачи, или се провеждали твърде бавно.

По нататък, в общото понятие за военна реформа влизат измененията на военното управление на войските – създаването на военни окръзи. Това мероприятие освободило военното министерство от текущите грижи по ежедневието и му дало възможност за по-целенасочено и планомерно да се занимава с подготовката на страната и армията за войната. Военно окръжната реформа е способствала за намаляване на бумащината.

Наред с чисто военното значение „военно окръжната реформа преследвала и политическа цел – борба на самодържавието с революционните движения. Наличието на военни окръзи давало възможност на царското правителство да концентрира в ръцете на командващите цялата както военна, така и гражданска власт”, тъй като широко се практикувало съвместяването в едно лице длъжностите на командващ на войските и генерал губернатор. И накрая, без въвеждането на военните окръзи на практика не било възможно да се проведе мобилизация на армията в случай на война. Но при това пък била унищожена корпусната организация на войските, което в работата по бойната подготовка на войските се явявала несъмнено крачка назад.

През 1869 година е бил учреден „Комитет по придвижването на войските по железница и по вода”. По такъв начин, за първи път в света са били създадени органи за военните съобщения.

Към числото на военните реформи е необходимо да се отнесат също: 1) военно съдебната реформа, имаща своето основно назначение за усъвършенстване на борбата с враждебните на царизма политическа дейност вътре в армията; 2) разработка на ново „Положение за полевото управление на войските”, в което слабо бил разработен въпроса за тила на действащата армия; 3) започнала разработката на планове за мобилизация на войските, макар към 1877 общия план за мобилизация не бил още създаден, но мобилизационното разписание за повикване на запасните и тяхното превозване по железницата вече е имало. 4) издаването през 1867 година на закон за военно конска повинност, решавал въпроса за комплектуването на армията с коне при развръщането й по време на мобилизация; 5) създаването в случай на мобилизация на неприкосновени запаси от предмети от въоръжението, оборудване и т.н.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар