// Вие четете...

Роли в живота

Власт и сълзи.

„Най-добре знае какво е добро онзи, който е изпитвал зло.“

Твърде далече отиваш, Юсеф, минаваш всякакви граници. Ти си само слуга на Нуреддин, а ето че вече искаш да вземеш властта само за себе си! Не си прави никакви илюзии, защото ние, които те измъкнахме от небитието, знаем как да те върнем пак там!

Няколко години по-късно изпратеното на Саладин предупреждение от първенците на Алеп ще изглежда абсурдно. Но през 1174 година, когато господарят на Кайро започва да се очертава като главна фигура в Арабския Изток, заслугите му все още не са очевидни за всички. Всред обкръжението на Нуреддин, както приживе, така и непосредствено след смъртта му, името на Юсеф вече въобще не се споменава. Когато говорят за него, го наричат „парвенюто“, „неблагодарника“, „вероломеца“ или най-често „нахалника“.

Нахалник Саладин никога не е бил. Но късметът му се оказва наистина нахален. И точно това дразни противниците му. Защото тридесет и шест годишният кюрдски офицер никога не е бил амбициозен и онези, които са го наблюдавали от началото, знаят, че той лесно би се задоволил да бъде редови емир, ако съдбата не го бе изтикала въпреки волята му отпред на сцената.

Въпреки нежеланието си той заминава за Египет, където играе незначителна роля в завладяването на страната. Независимо от това и сякаш заради отдръпването си, е издигнат начело на властта. Той не се осмелява да обяви падането на Фатимидите, но когато се вижда принуден да реши въпроса, се оказва наследник на най-богатите мюсюлмански династии. А когато Нуреддин решава да го постави на място, дори не се налага Юсеф да се защитава: господарят му внезапно умира и оставя за единствен свой наследник единадесет годишния ас-Салех.

По-малко от два месеца след това, на 11 юли 1174 година, умира и Амори, станал жертва на дизентерия докато подготвя ново нахлуване в Египет с помощта на мощна сицилийска флота. Той завещава Ерусалимското кралство на сина си Балдуин IV, едва тринадесет годишен младеж, жертва на най-ужасното проклятие — проказата. В целия Изток остава само един монарх, способен да се противопостави на неудържимото възшествие на Саладин — Мануил, румският (гръцкият) император, който наистина мечтае един ден да стане владетел на Сирия и да покори Египет в съюз със западняците. Но ето че като добавка към целия низ от събития, могъщата византийска армия, сковавала Нуреддин в продължение на цели петнадесет години, е разгромена през септември 1176 година от Килидж Арслан II, внук на първия, при битката край Мириоцефалум. Мануил ще умре малко след това и смъртта му ще хвърли Източната християнска империя в анархия.

Можем ли да се сърдим на панегиристите на Саладин, които виждат в тази поредица от непредвидени събития ръката на Провидението? Самият Юсеф не се опитва нито веднъж да си припише заслугите за подобна съдба. Той винаги се старае да благодари първо на Бога, а след това на „чичо ми Ширкух“ и на „господаря ми Нуреддин“. Вярно е, че величието на Саладин се крие и в скромността му:

Един ден, когато Салахеддин бе уморен и искаше да си почине, един от мамелюците му отиде при него и му протегна лист хартия за подпис. „Изморен съм, каза султанът, ела след час!“ Но мъжът настоя. Той почти долепи листа до лицето на Салахеддин с думите: „Нека господарят подпише!“ Султанът отвърна: „Нямам подръка мастило!“ Той бе седнал на входа на шатрата си и мамелюкът забеляза, че вътре има мастилница. „Ето там има мастило, в дъното на шатрата“, рече той сякаш заповядваше на Салахеддин да иде сам да вземе мастилницата. Султанът се обърна, видя мастилницата и каза: „Боже мой, наистина има!“ И се протегна назад, опря се на лявата си ръка и с дясната взе мастилницата. След което подписа документа.

Тази случка, която ни е разказана от Бахаеддин, частен секретар и биограф на Саладин, разкрива по изумителен начин онова, което го отличава от останалите владетели от неговата и от всички други епохи: да бъдеш скромен сред скромните дори и когато станеш най-могъщ сред могъщите. Разбира се, хронистите описват смелостта, справедливостта и управлението му в джихада, но в разказите им непрекъснато прозира един по-чувствителен и по-човешки образ:

Един ден, разказва Бахаеддин, когато се биехме срещу западняците, Салахеддин повика най-близките си при себе си. В ръката си държеше писмо, което току-що бе прочел, и когато се опита да заговори, избухна в сълзи. Като го видяхме в такова състояние и ние заридахме, въпреки че не знаехме за какво става въпрос. Накрая той каза с глас, сподавен от сълзи: „Племенникът ми Такиеддин е мъртъв!“ И отново заплака с горещи сълзи, както и ние. Аз се овладях и му казах: „Нека да не забравяме с кого воюваме и да молим Бога да ни прости, че се отдадохме на сълзите“. Салахеддин се съгласи с мен. „Да, рече той, нека Бог ми прости!“ Той повтори това на няколко пъти, след което добави: „Нека запазим в тайна случилото се!“ И нареди да донесат розова вода, за да си измие очите.

Сълзите на Саладин не бликват единствено при смърт на някой от близките му:

Един път, спомня си Бахаеддин, докато яздех край султана в боя срещу западняците, армейски съгледвач дойде при нас заедно с една жена, която плачеше и се удряше в гърдите. „Тя излезе откъм кръстоносците, ни обясни съгледвача, за да се срещне с господаря и ние я доведохме“. Салахеддин нареди на преводача си да я разпита. Тя каза: „Крадци мюсюлмани влязоха вчера в палатката ми и отмъкнаха дъщеричката ми. Цяла нощ плаках и накрая нашите вождове ми казаха: Кралят на мюсюлманите е милостив, ще ти позволим да отидеш при него и така ще можеш да го помолиш за дъщеря си. И ето ме тук, уповаваща се изцяло на теб“. Салахеддин се развълнува и очите му плувнаха в сълзи. Той изпрати човек на пазара за роби, за да подири момичето и не след час пристигна конник с детето на рамене. Щом ги видя, майката се хвърли на земята, покри лицето си с пясък и всички присъстващи заплакаха от вълнение. Тя отправи поглед към небето и започна да говори неразбираемо. Върнаха й детето и ги придружиха до лагера на кръстоносците.

Онези, които са познавали Саладин, почти не се спират на физическото му описание — дребен, хилав, с възкъса и правилно оформена брада. Те предпочитат да говорят за лицето му — замислено и леко меланхолично, което грейвало внезапно в предразполагаща усмивка и успокоявало събеседника. Той бил винаги вежлив с гостите си, настоявал да останат за храна, отнасял се към тях с всички почести, дори и когато били неверници, и задоволявал всичките им искания. Не можел да търпи някой да дойде при него и да си тръгне разочарован. Мнозина се възползвали от това. Един ден, по време на примирие с западняците, „бринс“-ът, господар на Антиохия, пристигнал ненадейно пред шатрата на Салахеддин и поискал да му бъде върната една област, завзета от султана четири години преди това. И султанът му я върнал!

Както виждаме щедростта на Саладин често е стигала до безпаметство:

Ковчежниците му, разкрива Бахаеддин, винаги държаха тайно настрана известна сума, за да могат да реагират в случай на необходимост, тъй като знаеха, че ако господарят им научи за тези пари, веднага ще ги изхарчи. Въпреки тези мерки при смъртта на султана в държавната съкровищница се оказаха само едно кюлче злато от Тир и четиридесет и седем сребърни дирхама.

Когато някои от помощниците му го обвиняват за това му разточителство, Саладин им отговаря с непринудена усмивка: „Има хора, за които парите са толкова важни, колкото и пясъкът“. И наистина той искрено ненавижда богатството и разкоша. Когато приказните дворци на фатимидските халифи стават негово притежание, той настанява в тях емирите си, като сам предпочита да остане да живее в много по-скромната резиденция, отредена за везирите.

Това е само една от многото черти, които сближават образите на Саладин и Нуреддин. Впрочем противниците му ще видят в него блед подражател на господаря му. В действителност Саладин се разкрива в отношенията си към другите, особено към войниците, много по-сърдечен от предшественика си. Макар и да спазва буквално предписанията на вярата, той е далече от онази леко лицемерна набожност, която е характеризирала отделни постъпки на сина на Зинки. Може да се твърди, общо взето, че Саладин е по същия начин взискателен към себе си, но по-толерантен към другите. Въпреки това той е по-безмилостен от предшественика си спрямо онези, които се осмеляват да хулят исляма, били те „разколници“ или отделни западняци.

Като изключим различията в характера, особено в началото Саладин е силно повлиян от изумителното величие на Нуреддин, чийто достоен наследник се опитва да бъде, преследвайки неумолимо същите цели като него: обединение на арабския свят, мобилизиране на мюсюлманите както в духовно отношение — благодарение на силния пропаганден апарат, така и във военно отношение с цел да бъдат освободени завзетите земи и преди всичко Ерусалим.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар