// Вие четете...

Управлението

„Вируса“ на лихварството и мутацията на парите.

„Ако искаш да знаеш какво мисли бог за парите, виж тези на които ги дава.“

В следващите публикации ще видим как, известния професор, доктор на икономическите науки, изследовател на задкулисните страни на световната финансова система Валентин Катасонов, показва, кой и как реагира на финансовите потоци в света и защо Русия играе ролята на спонсор на Запада и прехвърля там милиарди долари.

Според мнението на автора, могъщите банкерски кланове на Запада, на първо място Ротшилдите, отдавна са изработили собствена глобална финансова доктрина и правят всичко за това, че Русия неизменно да остава паричен и суровинен придатък на западната цивилизация. Как е била разработена тази доктрина, какви конкретни действия се предприемали за нейното осъществяване, каква роля е отредена в нея за днешните руски власти. На всичко това Валентин Катасонов се спира много подробно и обяснява борбата на лихварите за власт или перманентната „парична революция“.

Лихварството: произход на „вируса“. Историята на парите и паричният оборот свидетелства за това, че лихварите (които сега се наричат — „банкери“) са много креативни във конструирането на гениални схеми и механизми за увеличаване на паричния капитал. Най-важният инструмент — лихви по заем се появява в древен Вавилон. Името на изобретателя на този инструмент е неизвестен. Сигурно на изобретателния банкер му е било подсказано от оня, който е убедил Адам и Ева да вкусят забранения плод в рая. Катастрофалните последици от нарушаване на забраната, дадена от Бог на обитателите на рая, са добре известни. Последствията от практическото прилагане на лихви по заем в древен Вавилон едва ли са осъзнавани. Болестта се е развивала много незабелязано. Но днес, в XXI век, последствията са придобили мащаба на катастрофа, която средствата за масова информация (СМИ) наричат „световна икономическа криза“.

„Вирусът“ лихварство присъствува в обществото, почти толкова, колкото съществува и човечеството. Просто на протежение на дълъг период от време „имунната система“ на човека и на обществото като цяло е била достатъчно силна, и тя не е дала възможност за разпространението на този опасен „вирус“. За съществуването на такъв „вирус“ и произлизащите от там заплахи, за необходимостта от спазване на определени правила за духовно нравствена „хигиена“, предупреждават многократно древните мислители, като Аристотел (384 пр.н.е. — 322 пр.н.е.). Сурови предупреждения се съдържат в Стария и Новия завет. Те се повтарят и в Корана. „Вирусът“ не се съдържа в парите (както твърдят емоционално някои поети и философи), а в сърцата на хората.

По пътя към узаконяване на лихварството обществото преминава през няколко етапа:

а) пълно отхвърляне от обществото на вземането на лихва, което намира отражение в нормите на религиозния морал, както и в правните норми; най-важното е, че на този етап е повече или по-малко ефективен контролът от църковната и светската власт за спазване на тези стандарти; лихварството е съществувало и в тези времена, но е било „нелегално“, „извън закона“;

б) мълчаливо съгласие и търпимост от страна на църквата и светската власт на практиката на начисляване на лихва при формално съхраняване на забраните, по това време лихварство е „полулегално“;

в) постепенно отслабване и премахване на забраната за вземане на лихви, като при повечето случаи са поставяни ограничения по максималната величината на лихвения процент; по това време лихварството става „законно“.

Първият етап е най-продължителен. Продължил е няколко хилядолетия, до Средновековието. До появата на Християнството забрани за лихварство се откриват в Стария завет, а така също в работи на Аристотел и ред други мислители и държавни деятели в Древна Гърция и Древен Рим.

В Стария Завет забраната на начисляване на лихва не е абсолютна. Тя се простира само върху взаимоотношенията със „своите“, т.е. евреите.

В същото време взимане на лихва от чужденци за евреите не се забранявало, а даже се е насърчавало:

„Не отдавай в рост брату твоему ни серебра, ни хлеба, ни чего-нибудь другого, что (можно) отдавать в рост; иноземцу отдавай в рост, а брату твоему не отдавай в рост, чтобы Господь Бог твой благословил тебя во всем, что делается руками твоими, на земле, в которую ты идешь, чтобы овладеть ею“ (Второзаконие, 23:19).

В Стария завет, както е известно, съзнанието на евреите се „програмира“ за световно господство, и тази стратегическа цел се обвързва с лихварството като средство за постигане на целта:

„Ибо Господь, Бог твой, благословит тебя, как Он говорил тебе, и ты будешь давать взаймы; и господствовать будешь над многими народами, а они над тобой господствовать не будут“ (Второзаконие, 15:6).

Известният наш философ Владимир Соловьов (1853–1900 г.), който достатъчно лоялно се е отнасял към евреите, писал, че „евреите са привързани към парите съвсем не заради алчност или някакви ползи, а защото в тях намират най-главното оръдие за величие и слава на Израел“.

Двойният морал на юдаизма относно лихварството, се задълбочава в Талмуда: Бог заповядал да се дават пари на гоите (не евреите) на заем, но не и без лихва; следователно, вместо да им окажем помощ, ние сме длъжни да им навредим, даже и ако те са ни полезни. Трактатът Баба Меция подчертава необходимостта да се дават пари с лихва и съветва евреите да обучават децата си да дават пари на заем с лихва, „за да могат от малки да вкусят сладостта на лихварството и предварително да се научат да го ползват“.

Съвременни еврейски автори твърдят, че във всеки случай поне в началото на своята история евреите изключително рядко са се занимавали с лихварство. „Стремеж“ към лихварството у тях се е появил едва след разрушаването на първия Ерусалимски храм, и по-голямата част от населението на Юдея било отведено в плен от персийския цар Навуходоносор. „Оказали се във Вавилон — страна с развита система на лихварство — бившите преуспяващи еврейски земеделци, не владеещи други занаяти, по същество не им оставало нищо друго освен да се заемат с търговия и лихварство, като в процеса на работата са се учили на тънкостите на занаята от местните жители. Още повече че Тора (Петокнижието моисеево) не забранявало даването на заеми с лихва на не евреите“.

След разрушаването на Ерусалим от римляните през 70 г., юдеите се оказали пръснати по целия свят, активно се заели с лихварство и по-късно се оказали сред главните организатори на „паричната революция“. В края на средновековието, по мнение на известния немски социолог, икономист и философ В. Зомбарт (1863–1941 г.), разрешението да взимат лихва от заеми на друговерци се превръща в задължение (тъй наречената 708 ма заповед в Шулхан Арухе). Както казва еврейският историк и публицист Шахак (1933–2001), в Галах заемът без лихва се приравнява към подарък. Той се препоръчва към единоверци и се осъжда по отношение на друговерци. Той казва: Многочислени равински авторитети (но не всички) — и между тях известния еврейски философ Маймонид (1135–1204) — считат че е задължително от нееврейския длъжник да се изисква колкото може по-голям лихвен процент. Вече в книгата Неемии (5, 4–8) показва съществуването на влиятелен слой от лихвари в Ерусалим — въпреки, че изнудването с големи лихви строго се осъжда там. Но, разбира се, само в диаспора тази дейност придобива истински размах. Талмуд отделя изключително много място на техниката на лихварството: само на изучаването на Тори е отделено повече място, казва Зомбарт.

Влечението на евреите към лихварството, по мнението на много философи и богослови, има своите корени в тяхната религия, при това става дума не само за отделни постулати в Стария завет и Талмуд, а за цял мироглед. Ето какво пише по този повод нашият съвременник, публицист и обществен деец М. В. Назаров (род. през 1946 г.): „Не вярвайки в безсмъртието на личната душа на човека, всичките свои ценности евреите виждали само на земята и повече от другите народи се устремили към притежанието им и към лихварството“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар