// Вие четете...

Начини на манипулиране

Взаимно проникване между леви и десни.

„Не показвай с лицето си, какво имаш в сърцето си.“

Работим заедно с Политическата академия. Става въпрос за професионализъм. Заедно професионализираме политическото поле. (Ж. Георгиев)

Работата на Института за социална интеграция и неговото позициониране на терена на проектите в България са много показателни за липсата на конфронтация между левите и десните мозъчни тръстове в идеологическо отношение. Средата на експертите започва сама да представя себе си като професионална група, вътре в която има конкуренции и разлики, но която споделя едни и същи език, практики и мрежи.

Взаимно проникване на мрежите, за което свидетелстват по-горе проектите на институт „Отворено общество“ и на Политическата академия на Централна и Източна Европа, може накратко да бъде илюстрирано също и с множеството ангажименти на председателя на Института за социална интеграция.

Във всичките разговори Живко Георгиев споменава за общата си работа с традиционните актьори от средата на мозъчни тръстове като Иван Кръстев (ЦЛС), Евгений Дайнов (ЦСП), представителите на Националния демократичен институт в САЩ, финансиран от традиционни през деветдесетте години донори на мозъчни тръстове като „Нашънъл Ендаумънт фор Демокраси“, „Джърман Маршал Фонд“ и т.н. Както и известен брой членове и приближени до БСП, той също е член на Атлантическия клуб, а филиалът на фондация „Манфред Вьорнер“ го кани да стане отговарящ за стратегическите програми на този мозъчен тръст, който е образуван, „за да подкрепи европейската визия на бившия генерален секретар на НАТО Манфред Вьорнер за сътрудничеството между Европа и Съединените щати“. Фондацията е сред НПО, които през 2003 г. формират Коалицията за реформа на политиката на сигурността в България, включваща „Атлантическия клуб“, българския филиал на фондация „Джърман Маршал Фонд“, мозъчния тръст на Огнян Минчев ИРМИ, институт „Отворено общество“ и т.н.

При това, с няколко изключения, рубриката „полезни връзки“ на Интернет сайта на Института за социална интеграция показва най-вече партньорствата на Института, които го идентифицират в националното и международното ляво пространство: фондация „Жан Жорес“, фондация „Фридрих Еберт“, фондация „XXI в.“, Социалистическият интернационал и т.н.

Една от „полезните връзки“ води до Мрежата за прогресивно управление (Policy Network), образувана през декември 2000 г. по инициатива на Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Джулиано Амато и Горан Пърсън след срещите на върха за прогресивното управление в Ню Йорк, Флоренция и Берлин. Целта на тази мрежа според нейния Интернет сайт е „прокарването, рекламирането и кръстосването на идеите на прогресивните политики между модернизаторите от ляво-центристкия спектър“.

Времевото съвпадение на появата на левите мозъчни тръстове в България, които защитават тъкмо този тип дискурс, и основаването на мрежата на европейските мозъчни тръстове по инициатива на реформаторското крило на европейската левица може да бъде ключ за разбирането на активирането на мрежите за финансиране, улеснили интегрирането на българската левица в света на проектите.

Изборът на най-малкото зло. Особено интересно е да се видят характерните мотиви, които се повтарят в повечето разговори с експертите на мозъчните тръстове: оценка на личните компетенции и избор на кариера, чувство за упражняване на функцията на медиатор / съдник между реалността в страната и други политически и социални контексти, често използване на английски термини и т.н.

Роден съм през 1962 г. и заради родителите ми съм сменил много училища в чужбина. Така че езиците: френски, английски, си ги знаех… Върнах се от Съединените щати през 1994 г. Тъкмо бях завършил мастер по международни отношения в Университета във Флорида и мислех да остана няколко месеца. Колкото да се видя с приятелите си и да размисля дали да отида пак в Щатите за докторат. Тогава ми предложиха чрез една приятелка да работя за два-три месеца в Центъра и аз приех. Средата и работата ми се сториха доста отворени и интересни. Беше нечуван лукс за онова време в България. И така, приех да остана… идеята да тръгна отново за Съединените щати вече не ме привличаше толкова. Ето как дойдох тук, така да се каже, за известно време. В началото исках да стана университетски преподавател… Но в Съединените щати академичният пазар по моята специалност постепенно започна да се свива. Възможността да намеря работа там с докторат ми се струваше все по-малка. От друга страна, да инвестирам пет години в американски докторат, от който да се възползвам тук, ми се стори безполезно. И си казах хайде да оставя малко идеята за докторат… и така е вече девет години…

По едно време бях директор на Информационния център на Съвета на Европа. Занимавах се също с всички проекти около приемането ни в ЕС. Занимавах се с това, което наричат impact studies, изучаване на ефектите от приемането на общностния acquis в България. Освен това с всичките препоръки за прилагането на клаузите по асоциирането на България към Европейския съюз…

Наскоро се занимавах също с координацията на SELDI, „Юридическа инициатива за Източна Европа“, ако превеждам точно на български; ето това е друг проблем на мозъчните тръстове, много малко сме мотивирани да работим на български, т.е. да превеждаме – не толкова в техническия смисъл, а да превеждаме политическата и социалната реалност, развила се при други народи, в други условия, на друг език… да, английският може да бъде много прецизен. Като експерт в ЦИД съм работил много с „Отворено общество“ – и за моя сметка, и институционално. Бил съм член на експертни групи за оценката на проекти и на много други неща…

Това, което правя тук, е един вид компромис с академичните ми интереси. Винаги можеш да комбинираш нещата. Но с времето работата, която в началото е смесица между съдържание и мениджмънт, все повече се превръща само в мениджмънт. И това малко тежи. Вече нямаш време за нищо. Става ти навик, а освен това има много съблазнителни страни: интересни пътувания, срещи с хора… Нашата страна още не е развила ниши от личности, които имат леко различни, как да кажа, специфични интереси. Имам например един приятел, който се разхожда с една голяма чанта, пълна с книги и вестници, и не си намира работа, която да му подхожда. Има буден ум, влекат го карикатурата и хуморът, би могъл да бъде чудесен хроникьор, но не си намира мястото в българските медии, където интелектуалните способности не са на почит. Разказвам всичко това, за да кажа, че за много хора НПО не са най-добрият избор, но при всички случаи са най-малкото зло. При нас пейзажът е пъстър.

Има хора от всички възрасти и с различен академичен произход, докато в Министерството на външните работи всички са произведени по калъп.

Никой друг не се е интересувал от тази интимна страна на мозъчните тръстове. А има какво да се види. Средата не е униформизирана и скучна. Всички, които са основали мозъчни тръстове в България, са известни, силни личности и големи особняци. Казаков лети на три метра над земята. Евгений се побърка, размахва пръст на народа и му се кара: „Бях ви предупредил аз какво ще ви се случи!“ Повечето са родени през втората половина на петдесетте. Началото на кариерата им съвпада с „перестройката“… НПО са като пристанища за потънали кораби, те привличат таланти. След известно време вече няма какво да научиш за технологията на проектите или за мениджмънта, но си в среда, която поне ти дава впечатлението, че произвеждаш идеи, образи, предложения. Макар и да не си създател или човек на изкуството, поне е много подходящ начин да пълниш света с идеи… които не са непременно твои.

За нашето поколение НПО и мозъчните тръстове всъщност са форми за изразяване. Формите за изразяване не бяха много: бизнесът, особено нелегалният бизнес, защото да се занимаваш с легален бизнес в България беше почти утопия; някои от старите ни приятели в университета се впуснаха в бизнеса – Лукойл, Нефтохим и пр., НПО или емиграция. А, да, забравих академичната сфера, но тя всъщност не съществува. Не можеш да срещнеш университетски преподавател, който да се занимава само с преподаване или с изследвания. Би умрял от глад и въпреки това не би добил голям обществен престиж. Трябва да намериш равновесието между смисъла, от една страна, и парите, от друга. Колкото повече пари има, толкова е по-малък смисълът, и обратно. С работата в НПО постигаш известно равновесие. В бизнеса с проекти нямаш време за втора работа. Някои преподават в университета, но по няколко часа на седмица. Основната им работа е мозъчен тръст.

Няма да се залавям с политика. Да правиш това, което правя в някой мозъчен тръст, е все едно да се занимаваш с политика, но с алиби. Занимаваш се с политика, но имаш алибито, че не си политик… Не обичам политическите интриги, манипулациите. Да, понякога професионалните ми принципи влизат в конфликт с тези на страната и с личните ми принципи. Един пример. Имаш среща с Кредитна агенция и си един от петдесетте интервюирани. Къде е лоялността спрямо принципите ти? Тя би довела до намаляване на рейтинга на страната; от друга страна, ако рейтингът се покачва благодарение на мистификация, това добре ли е? И така нататък. Такива дилеми са малко фрустриращи, но затова пък работата е интересна. (Б. Тодоров).

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар