// Вие четете...

Управлението

Валутните резерви – инструмент на неолибералния колониализъм.

Борсовият спекулант е човек, изучаващ бъдещето и действащ преди то да настъпи. Бернард Барух(1870–1965), американски финансист, спекулант и съветник на редица американски президенти.

Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари, за която вече повече от десетилетие пишат „професионалните икономисти“, се явява не страничен ефект на общата либерализация, а една от главните й цели. Такава неустойчивост е изгодна на финансовите спекуланти, които правят големи пари на колебанията на валутните курсове и процентните ставки. Естествено, че те и организират тези колебания. Но все пак главен бенефициент на построената така система на „люлеещи се“ пазари се явяват световните лихвари, които владеят печатната машина на ФРС. Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари създава повишено търсене на „продукцията“ на ФРС — доларите.

Разбира се, ние тук не правим разлика между спекулантите и стопаните на ФРС — често те са едни и същи хора. Става дума за това, че целта за получаване на емисионен доход от печатане на допълнителна маса „зелена хартия“ се явява по-приоритетен и стратегически, отколкото целта за получаване на незабавни доходи от спекулации. Зад финансовите спекуланти от типа на Сорос стоят световните лихвари, които използуват спекулантите за достигане на своите стратегически цели.

Повишаването на мобилността на капитала е довела до това, че международното движение на капитали се е превърнало в миграция на „горещи“ пари. Ако обикновените пари се явяват инструмент за инвестиране, то „горещите“ пари са инструмент за създаване на кризи в страните, където тези пари влязат. След възникването на кризите чуждестранните инвеститори изкупуват евтино „парчетата“ от разрушената икономика (обезценените активи от реалния и банковия сектори). Парите създават разрушения, пари се правят от разрушенията.

Редовните „набези“ на спекулантите на отделни страни започнали примерно преди две десетилетия. Всички помнят „набега“ на Сорос на британската лира стерлинг през 1992 г. — той завършил с падането на курса на британската валута. През 1994 г. по подобен начин бил съборен курсът на мексиканското песо.

Най-ярък пример за това, как спекулантите умеят да срутват националните валути и да правят големи пари от това, се явява финансовата криза през 1997–1998 г. в страните от Югоизточна Азия. Тези страни (Тайланд, Южна Корея, Малайзия, Хонконг, Филипините, Сингапур) в продължение на няколко години (особено през 1990 г., когато японската икономика влязла в перманентна стагнация) демонстрирали най-високите темпове на прираст на БВП, в това число и преизчислено на глава от населението. В тази връзка страните от ЮИА си спечелили репутацията на „азиатски тигри“. Чиновниците на МВФ и „професионалните икономисти“ използували тези страни като „нагледен пример“ за да докажат, какво може да се постигне в „икономиката“, когато послушно се следват препоръките на Вашингтонския консенсус. Основните препоръки: либерализация на международното движение на капитали и въвеждане на свободно плаващ курс на националната валута. На всички страни от „третия свят“, а също така и на РФ и на другите бивши съветски републики и бивши социалистически републики настойчиво се предлагало да следват по пътя на „азиатските тигри“.

Счита се, че главни организатори на финансовата криза през 1997–1998 г. са такива финансови спекуланти като: Джордж Сорос, Джулиан Роббертсон и други „хеджери“. В дадения случай е добре да напомним думите на Джордж Сорос: „Живота се създава по края на хаоса, а аз се специализирам да използувам хаоса. Това при мен се получава най-добре“. Обаче, Сорос явно скромничи: той не само използува хаоса, той го създава. Така действуват и другите големи спекуланти.

Тези господа действат чрез своите инвестиционни фондове, преди всичко, хедж фондове (ХФ), имащи ярко изразен спекулативен характер. С помощта на ХФ те мобилизирали на световните финансови пазари грамадни капитали и насочвали в страни с тъй наричаните „формиращи се пазари“ (emerging markets). Средствата, привличани от ХФ, понякога превишавали собствените им капитали десетки пъти (създавал се тъй наречения „финансов лост“). Крупен фонд със собствен капитал от 1 млрд. дол. можел през 1990-те години да привлече средства до 100 млрд. дол. Такива суми превишавали валутните резерви на централните банки на болшинството страни в света. Сценария за криза е много прост: от страната приемник се започва извеждане на огромни капитали, което създава рязко покачване на търсенето на чуждестранна валута (преди всичко долари на САЩ); едновременно се увеличава предлагането на националната валута, което създава риск от падане на цената й спрямо резервните валути. Централната банка на страната, подложена на тази атака, се опитва да противодействува на падането на цената на националната валута, като изразходва за това наличната резервна валута. Когато „патроните“ (тоест резервната валута) свършат, тогава настава срутване на националната валута.

Например, централната банка на Тайланд за две седмици (през май 1997 г.) изразходвала 10 млрд. дол. за това, да може да удовлетвори заявките за продажба на бати (националната валута) и да поддържа курса на до кризисното ниво (25 бата за долар). В средата на 1997 г. започнало рязко падане на бата, което продължило до началото на 1998 г., когато за 1 дол. давали 56 бата. В Южна Корея националната парична единица — вон — също паднала: до кризата 1000 вона за 1 дол., в края на кризата — 1700:1. Най-дълбоко пропаднала Индонезийската рупия. До кризата за долар давали 2000 рупии, а в края на кризата вече давали 18000 рупии за долар, тоест девет пъти повече!

Рязкото падане на валутните курсове на националните парични единици води в следствие ръст на инфлацията, рязко увеличаване на дълговото бреме на националните компании и банки (дълговите задължения се изчисляват в чужда валута), повишаване на процентните ставки по кредитите, банкрути, спадане на производството и показателите на БВП. Именно по това време на сцената излизат чуждестранните „инвеститори“, които е по-правилни да наричаме „акулите“, или „мародерите“, поглъщащи на парчета или наведнъж поевтинелите активи.

Ще дадем пример на това, как са докопали „плячката“ чуждестранните „акули“ в страните от ЮИА след „рухването“ на националните им валути през 1987–1988 г.:

В Индонезия BNP Paribas погълнала финансовата група Peregrin (най-голямата не японска финансова група в Азия); в Южна Корея Procter & Gamble придобила компанията Ssanyong Paper, а General Motors — компанията Daewoo Motors; на Филипините First Pacific придобила пивоварните San Migel и т.н.

Ето какво по повод на действията на чуждестранните „инвеститори“ в страните от ЮИА през ония години пише С. Голубицкий: „Тигрите разкъсвали възрастни чичковци, наемайки като подизпълнители отначало валутни спекуланти (Сорос с другарите му, които давали кредити с немислимото пет процентно «рамо» в пряк смисъл безгранични капитали), а след това МВФ и Световната банка, завършили обезценката на азиатските активи с помощта на кредити SAP“.

За справка: SAP, Structural Adjustment Program — програма, натрапвана на страната — получателка на кредита на международния финансов институт; тази програма е насочена към окончателната „либерализация“ на националните пазари и предвижда: свиване на социалните програми, пълна отмяна на държавните субсидии, приватизация на предприятията от държавния сектор, снижаване на курса на националната валута, усилване на експортната ориентираност на производството и т.н.

Кризи, подобни на оная, която се случила в страните от ЮИА през 1987–1988 г., са ставали и в други страни на ПСК. По оценки на специалистите от ЕЦБ, всичко за периода 1995–2003 г. в страните с „формиращи се пазари“ са станали 36 кризи — започвайки с кризата в Аржентина през януари 1995 г. и завършвайки с кризата в Словакия през август 2003 г.

За последствията на финансовите кризи в страните с „формиращи се пазари“ (в това число и Русия през 1998 г.) е казано и написано достатъчно много. Не малко е казано и за този „улов“, който попада в гърлото на западните „инвеститори – акули“. Но при всичкото това често се забравя най-главното следствие (или най-важния резултат). Страните от ПСК (периферията на световния капитализъм) изведоха от тази криза съвсем прост урок: за да се защитят от спекуланти и инвеститори – акули, са необходими по-големи валутни резерви. Именно от тогава централните банки на страните от ПСК започнали с високи темпове да натрупват валутни резерви, създавайки с това устойчиво търсене на „продукцията“ на Федералния резерв на САЩ. Ето това и бил основният резултат от серията финансови кризи, организирани от спекулантите през миналото десетилетие.

За този резултат от кризите през 1990-те години красноречиво говори статистиката. Обемът на международните валутни резерви от 1600 млрд. дол. в началото на 1999 г. нараснал до повече от 7000 млрд. дол. в средата на 2008 г. Кризата през 2008–2009 г. само малко забавил стремителният ръст на валутните резерви. В края на 2010 г. техният световен обем вече прехвърлил 9000 млрд. дол.

При това резервите в страните с „формиращи се пазари“ за десет години (от 1999 до 2008 г.) са нараснали с 1000 млрд. дол. до 5500 млрд. дол. 70% от общия прираст се пада на три държави — Китай, Япония и Русия.

Получава се интересна картина: дялът на икономически развитите страни („златния милиард“) в световния БВП през 2010 г. е била равна примерно на две трети, а дялът им в световния валутен резерв — на една трета. Съответно дялът на страните от периферията на световния капитализъм (останалите шест милиарда жители на Земята) в световния БВП е бил около една трета, а в световните валутни запаси — две трети. Подобна асиметрия показва, че страните от ПСК, където живее по-голямата част от населението на планетата, чрез механизъм на хипертрофирано раздуване на своите валутни резерви обслужва стопаните на „печатната машина“. Световните лихвари налагат на периферията на световния капитализъм института на „валутните резерви“, с чиято помощ ограбват почти цялата планета. „Валутните резерви“ са най-важния инструмент на съвременния неолиберален колониализъм.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар