// Вие четете...

Роли в живота

Бягство от страх на победения султан.

„Първият удар е половината от сражението.“

С падането на Никея цялото беломорско крайбрежие, всички острови, цялата западна част на Мала Азия се изплъзват от ръцете на турците. Румите (гърците), подкрепени от западните си съюзници, изглеждат решени да продължат по-нататък.

В планинското си убежище Килидж Арслан не се предава. След като преминава първоначалната изненада, султанът започва усилено да се готви за ответен удар. Той започна да събира войска, да записва опълченци и провъзгласи джихад, отбелязва Ибн ал-Каланиси. Летописецът от Дамаск добавя: Килидж Арслан поиска от всички турци да му се притекат на помощ и много бяха онези, които се отзоваха на призива му.

Първата цел на султана е да сключи съюз с Данишменд. Обикновено примирие вече не е достатъчно. Сега е наложително турските сили в Мала Азия да са задружни като една армия. Арслан е уверен в отговора на съперника си. Фанатичен мюсюлманин, но и стратег реалист, Данишменд вижда заплахата от напредването на румите (гърците) и западните им съюзници. Той предпочита да ги нападне върху територията на съседа си, а не в своите земи и без да чака, пристига в лагера на султана с хиляди конници. Побратимяват се, допитват се един до друг, кроят планове. Гледката, която представляват множеството воини и коне, покрили хълмовете, вдъхва увереност на двамата предводители. Ще нападнат врага при първа възможност.

Арслан дебне жертвата си. Внедрени сред румите (гърците) осведомители му изпращат ценни сведения. Западняците тръбят нависоко, че са решени да продължат пътя си отвъд Никея и да стигнат чак до Палестина. Известен е дори маршрутът им — ще слязат на югоизток по посока на Кония, единствения голям град, който е все още в ръцете на султана. По протежение на цялата планинска зона, която трябва да преминат, западните пришълци ще изложат фланга си на атаки. Трябва само да се избере място за засада. Емирите, които добре познават местността, не се колебаят. Близо до град Дорилеон, разположен на четири дни път от Никея, има едно място, където пътят се спуска надолу към недълбока долина. Ако турските бойци се съберат зад хълмовете, ще трябва само да изчакат.

В последните дни на юни 1097 година, когато Арслан научава, че придружените от малка румска (гръцка) войска западни воини са напуснали Никея, капанът вече е заложен. На 1 юли призори западняците се появяват на хоризонта. Рицари и пешаци напредват спокойно, без ни най-малко да подозират какво ги очаква. Напразно султанът се е страхувал чужди шпиони да не разкрият намеренията му. Друг повод за задоволството на селджукския монарх е, че нашествениците изглеждат не така многобройни, както е било съобщено. Може би част от тях са останали в Никея? Султанът тъне в неведение. Във всеки случай на пръв поглед той има числено превъзходство. Ако се прибави и предимството на изненадата, денят обещава да му донесе сполука. Арслан е нервен, но самоуверен. Мъдрият Данишменд, който разполага с двадесет годишен по-голям опит от него, също.

Слънцето едва се е подало иззад хълмовете, когато е даден сигнал за атака. Тактиката на турските воини е добре изпитана. Именно тя им е осигурявала в продължение на половин век военно господство на Изток. Армията им се състои почти изключително от леки конници, които чудесно владеят лъка. Приближават се, изсипват срещу неприятеля дъжд от смъртоносни стрели и се отдалечават в галоп, за да отстъпят място на нова редица нападатели. По принцип няколко последователни вълни са достатъчни, за да доведат жертвата до агония. Тогава започва и финалната ръкопашна схватка.

Но в деня на битката при Дорилеон султанът, застанал с щаба си на една издадена скала, установява с безпокойство, че старите турски методи не са така ефикасни както обикновено. Истина е, че западняците са трудно подвижни и изглежда не бързат да отговарят на следващите една след друга атаки. Но те владеят безпогрешно изкуството на отбраната. Главната сила на тяхната армия се крие в непробиваемите доспехи, които покриват изцяло телата на рицарите, а понякога и конете им. Макар и да напредват бавно и тромаво, хората са отлично защитени срещу стрелите. След няколкочасов бой този ден турските стрелци успяват, разбира се, да вземат много жертви, особено измежду пешаците, но основната част от западната армия остава непокътната. Трябва ли да се премине към ръкопашен бой? Изглежда рисковано — в безбройните престрелки около бойното поле степните конници изглеждат жалко, изправени срещу истински човешки крепости. Трябва ли да продължат да нападат до безкрай? След като ефектът от изненадата премине, инициативата би могла да дойде и от противниковия лагер.

Отделни емири вече съветват да се изтеглят, когато в далечината се появява облак прах. Нова западна армия се приближава — също толкова многобройна, както и предната. Войниците, срещу които се бият от сутринта, са само авангард. Султанът няма избор. Принуден е да заповяда отстъпление. Но преди още да го е направил му донасят, че трета западна армия се задава иззад турските линии, откъм надвесения над шатрата на главния щаб хълм.

Този път Арслан се поддава на страха. Скача върху коня си и препуска по посока на планините, като изоставя дори прословутото си съкровище, което винаги носи със себе си, за да плаща на войските. Данишменд го следва по петите, както и повечето от емирите. Като се възползват от единственото предимство, което им остава — бързината, много конници успяват да се отдалечат на свой ред, преди победителите да се втурнат след тях. Но голямата част от войниците остават на място, обкръжени от всички страни. Ибн ал-Каланиси ще отбележи: Западняците изпоклаха турската армия. Те убиваха, грабеха и взеха много пленници, които продадоха в робство.

При бягството си Арслан среща група конници, които идват от Сирия, за да се бият на негова страна. Прекалено късно е, признава им той, западняците са толкова много и толкова силни, че нищо не може да се направи, за да бъдат спрени. Победеният султан потвърждава думите си на дело и, решен да остави бурята да отмине, потъва в безкрайността на анадолското плато. Ще изчака да минат четири години, преди да потърси разплата.

Единствено природата сякаш продължава да се съпротивлява на нашественика. Безводната земя, тесните планински пътеки и летният пек по голите пътища забавят до известна степен придвижването на западните войски. Прекосяването на Анадола след Дорилеон им отнема сто дни вместо месец. Междувременно вестта за турското отстъпление обхожда целия Изток. Когато се разчу това срамно за исляма дело, настъпи истинска паника, отбелязва летописецът от Дамаск. Страхът и тревогата придобиха огромни размери.

Непрестанно се носят слухове за неизбежното пристигане на страшните рицари. В края на юли се чува, че те се приближават към село ал-Балана, разположено в самия северен край на Сирия. Хиляди конници се събират, за да им се противопоставят. Тревогата е фалшива. Рицарите не се появяват на хоризонта. Най-оптимистично настроените се питат дали завоевателите не са си тръгнали. Ибн ал-Каланиси дава отглас на това настроение в една от астрологичните си притчи, по която са луди неговите съвременници: През онова лято се появи комета откъм запад, възкачването й трая двадесет дни, след което изчезна и никога вече не се появи.

На 21 октомври 1097 година от върха на цитаделата в Антиохия, най-големия сирийски град, се понасят викове: „Тук са!“ Неколцина зяпачи се втурват към крепостните стени, но забелязват само неясен облак прах в далечината, накрай равнината, досами Антиохийското езеро. Рицарите са още на ден път, а може би и повече и всичко подсказва, че те ще решат да спрат за отдих след дългия поход. Но предпазливостта налага веднага да се затворят петте тежки порти на града.

Сутрешната глъчка замлъква по суковете, търговци и купувачи са смразени. Жени шепнат молитви. Страх завладява града.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар