// Вие четете...

Календарът на българите

Българската наука за „покръстването”.

„Съмнението е половин мъдрост.“

Българската наука за „покръстването”.

Ласкателните думи на Фотий не можаха да отклонят българския цар Михаил от внушението, което Бог му бе дал да отстрани чуждото влияние от България и да закрепи българската църква. Той създаде църкви в Македония, в които да се служи винаги на български. Твърдина, или Константин, преведе някои богослужебни книги на български, но народът не ги е считал за свети, защото не били благословени от някоя висша църковна власт, каквато по онова време представляваше римският папа. Затова той изпрати до папа Николай мисия, в която са участвали Константин, брат му Методий и учениците им, да молят за съвети.
Първият въпрос, който цар Михаил е задал чрез това пратеничество, бил: какво да направи, за да се покръсти и останалият още непокръстен български народ.
Това се отнася до манихеите, или богомилите. Една значителна част от българския народ се е придържала към това учение, както се разбира и от Фотий. Михаил е искал да ги превърне в истински християни, затова той построи църкви в Брегалнишката област, която се населяваше предимно от манихеи. Затова се изнамери и нова азбука и се написаха книги на македонския диалект, но за да оказват нужното влияние, тези книги трябваше да се потвърдят от папата, за което бе дошло българското пратеничество.
Папа Николай и папа Адриан направиха това с надежда може би, че по този начин по-лесно ще постигнат желаната от тях супремация над илирийската църква.
Имайки предвид тази цел, папа Николай задържа, но почетно, българските пратеници (Константин и другарите му) при себе си в Рим, докато се осведоми за работите в България.
Понеже българите искали и свой патриарх, папа Николай задържал българската мисия, докато се завърнат изпратените сега пък от него за България епископи Павел Популенски и Формоза Портуенски заедно с една част от българското пратеничеството, да установят какво множество християни има в България и какво е тяхното единодушие.
Понеже пътят по сушата (от Дурацо нататък) до самия Цариград минавал през българското царство, папа Николай изпратил заедно с хората за България и своя мисия за Цариград, състояща се от Донат Остенски, Лъв, свещеник при римската църква, и Марин, дякон при апостолското седалище, които били придружени от българите до Цариград. Дошлите в България по поръка на папата Павел и Формоза предали на българите цялата литургия (църковна служба) на български език.
Поради това те били радостно приети от българския народ и българския цар, който заради това изгонил всички чужденци (чужди проповедници) от България.
От това свидетелство се вижда, че папа Николай е бил потвърдил преведената от Константин и въведената в употреба в Брегалнишката църква българска църковна служба. Това е най-старото и най-сериозното свидетелство, че Константин е писал и служил на български.
Това е извънредно важно за българската история и литература свидетелство, се предава от В. Златарски по следния начин: „и целия религиозен обред на християнската вяра въвели (?) в употреба у българите, както били наставени от светейшия папа”.
От Златарски се разбира, че българите били езичници, та римските епископи въвели сега у тях „целия религиозен обред на християнската вяра”, когато папа Николай бе изпратил посочените владици не да покръстват българите, а да установят дали българите са толкова напреднали в християнско отношение, че да имат право на патриарх. Приведеното свидетелство на Анастасий Библиотекар, който е вземал участие в тези събития, оборва тезата на панонските слависти, че „гъркът” Кирил бил превел Св. Писание по поръка на гръцкия император Михаил III за панонските славяни. Тезата на панонските слависти почива на по-късна компилация, за да не кажем фалшификация.
Фотиевите думи, че българския цар Михаил се бил издигнал до образа и делата на Константин Велики, и думите на Анастасий Библиотекар, че папските пратеници предали в България църковната служба на български език, се предава в панонското „Кирилово житие” по следния начин: Цар Михаил писал на Ростислав Панонски, че той извършил дело, „подобно великому цароу Коньстантьтиноу”.
Работите на българския цар Михаил са приписвани на панонския княз Ростислав. Вместо да се каже, че Фотий писал писмо на българския цар Михаил, в което се казва, че Михаил е извършил дело, равно на онова на Константин Велики, тук се казва, че византийския император Михаил бил писал писмо до Ростислав Панонски, че той бил извършил дело, равно на онова на цар Константин!
А щом е бил извършил подобно дело, каква нужда е имал тогава от философа Константин?
Вместо да се каже, че римските епископи предали на българите целия църковен ред на български език, поради което те били приети с голяма радост и почит в България от цар Михаил, се казва, че Константин бил превел църковния чин на Ростиславовите панонски славяни! Латинското tradiderunt (предадоха) е преведено на славянски като „приложили” и оттук мисълта, че Константин бил „превел” църковната служба на паноснските славяни, макар че не е ставало дума за превод на църковната служба, която Константин е предал на българския цар Михаил, а не на Ростислав.
Вместо българи, казва се – панонски славяни.
Тъй започна изучаването на българското име от историята. Опирайки се на тази фалшификация, панонските слависти излязоха с твърдението, че „гъркът” Кирил бил превел Св. Писание за панонските славяни и нарекоха Константиновия превод старославянски или пък църковно славянски, което бе подкрепено и от българи.
Към казаното по-горе, че пътят до самия Цариград минавал през българската държава, нека добавим и следното: Когато изпратените с българите хора на папа Николай стигнали до Цариград ги посрещнал някой си Теодор, който пазил границата там. Той ги пуснал да влязат в града чак след като извършил над тях разни насилия; разбивал даже главите на конете им и им казвал, че императорът всъщност нямал нужда от тях. А когато влезли в Цариград, императорът бил казал на българските пратеници: „Ако пратениците на апостолското седалище не бяха дошли през България, нито моето лице, нито Рим биха видели през живота си”.
И от това се вижда, че България е опирала по онова време до Цариград. За да се отиде от Рим в Цариград, не се минава през Преслав, а през Епир, Македония и Тракия, обаче Златарски не съобщава тези факти и пише в своята История, и чертае карти, че българите по онова време не били владели и Одрин!
Папа Николай и папа Адриан бяха отначало много любезни към българите. Най-голямата услуга, която те им направиха, беше, че одобриха писаните на български книги и санкционираха българското богослужение. Това те направиха, както се вижда, защото с него искаха да осъществят желанието, изказано в писмото на папа Николай от 860 г. до цар Михаил.
С това писмо папа Николай искаше от цар Михаил да признае супремацията му над провинциите: Новия и Стария Епир, Илирия, Македония, Тесалия, Ахая, Брегова Дакия, Средиземна Дакия (Софийско), Мизия, Дардания и Превала, тоест провинциите, за които Юстиниан създаде българската архиепископия в Охрид.
Чудното сега е, защо предвид на тази архиепископия, която имаше същите права, както и римския папа, българите се обръщаха за съвети ту към цариградския патриарх, ту към римския папа. В отговорите на папа Николай на българските пратеници се казва, че българите питали дали могат да имат патриарх и кой да го ръкоположи. Имаше ли нужда от този въпрос, когато Юстиниан в своя закон бе казал, че митрополитите избират архиепископа, който има равни права на правата на римския папа? Юстиниан, който познаваше наивността на своите сънародници, им каза всичко сами да си решават и никога да не се съветват със солунския владика, които беше грък и викарий на папата, а българите сега се обръщат за съвети ту към Цариград, ту към Рим.
Бяха ли те забравили Юстиниановите новели, или някоя друга причина ги караше за това? Имало е и друга причина.
Един от отговорите на папа Николай гласи: „Вие споменавате, че гърците казват, че в тяхното отечество се ражда мирото, и че то се разнася от тях по целия свят, та искате да знаете дали това е вярно. Ние обаче мислим, че вашата хитрост (интелигентност) вижда, че това не е вярно”.
Понеже в Гърция растат маслинови дървета, от които се получава мирото, гърците казвали на българите, че от тяхното отечество мирото се разнасяло по целия свят. Това до някъде е вярно от гледна точка на природата, но не и от гледна точка на църквата. Мирото, което се употребява в църквата, за да има онова свято действие, което му се придава, трябва да бъде благословено от висшата църковна власт. Тази висша църковна власт се съсредоточаваше за гърците в патриарха. Той трябва да го благослови. Българите обаче, вместо да си купят в Гърция миро и църковната им власт да го благослови, те си взимали благословено от патриарха миро и по този начин се поставяли под негова зависимост, защото той в известни случаи можеше да откаже благословията си. Затова те искали и техния църковен глава да е патриарх, като че ли архиепископът не можеше да свърши тази работа. Въпреки всичко това разбирателство не можа да се постигне между папата и цар Михаил, и то по простата причина, че папата претендирал за супремация над Илирийска България, а българския цар се стремял към независима църква и държава.
Тогава Рим и Цариград се споразумели да се свика вселенски събор в Цариград, който да реши по Рим ли или под Цариград да спада духовно Илирийска България.
На този събор се е водила борба между римското и гръцкото духовенство. Претенциите на римското духовенство бяха изразени още в писмото на папа Николай от 860 г. до цар Михаил. То претендирало изброените там провинции, или Илирийска България, да спадат под Рим, защото римското седалище, започвайки от папа Дамаз до папа Хормизд, или до създаването на Първата Юстиниана, било подпомагало тези провинции. Претенциите бяха неоснователни, защото Римското седалище, и да е подпомагало провинциите, то е било само до създаването на независимата българска архиепископия Първа Юстиниана. Тази самостоятелна архиепископия се създаде с одобрението на папа Вигилий, тъй че Римското седалище е било признало нейната независимост и с това то бе изгубило правото си на ръкополагане в посочените провинции.
Втората претенция била, че споменатите мисионери били упътили българите в правилата на вярата.
Сега се очакваше, че гръцкото духовенство ще излезе от своя страна с подобни, и то много по-силни доводи. Понеже православната славянска историография твърди, че българите били покръстени от гърците, най-малкото, което се очакваше, бе, че гърците ще излязат и ще кажат: Ние покръстихме българите и затова те трябва да са ни подчинени.
Нищо подобно. Те се хванаха за скутовете на политиката, а за някакви свои църковни прерогативи и дума не споменаха. Те предявиха претенции за същите провинции, защото тези провинции преди заемането им от северните българи са спадали под Източната римска империя и че преди българите да ги заемат, там е имало гръцки свещеници.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар