// Вие четете...

История на българите

България – драматичен център на пресичащи се интереси.

AA119„Този, който позори родината си, предизвиква отвращение.“

България – драматичен център на пресичащи се интереси.

Българският цар настоява за промяна на прословутия чл.17 от Търновската конституция едва в 1911 г., когато въпросът за сключването на тайни военни договори за освобождението на Тракия и Македония е съзрял напълно. Тази промяна отговаря и на аналогичните законоположения в останалите европейски и особено балкански страни. Така че безсмислени, наивни и напълно тенденциозни са атаките към Фердинанд по този повод.
До голяма степен поведението на монарха е зависело от авторитета и обществената стабилност на съответното правителство. Няма прецедент, при който владетелят да е налагал безцеремонно и безпрекословно волята си по принципни въпроси. Така правителството от демократи и прогресивно либерали от 1901 г. не се съобразява с правилото князът да посочва военния министър и налага свой кандидат на този пост. Фердинанд I приема това, без да създава конфронтация по въпроса. Пак демократите не приемат учредения с царски указ най-висок български орден „Св. Св. Кирил и Методий“ и налагат легализирането му през Народното събрание. Въпреки неудоволствието на монарха, правителството на Малинов прокарва през Народното събрание и Закона за съдене от Държавния съд на министрите от предхождащите кабинети на стамболовисти и народнолиберали. Тоест налага категорично становището, че министрите са отговорни не само пред владетеля, но и пред парламентарните комисии на Народното събрание. Забележително е, че тези решения са вземани също без съществени конфронтации между владетеля и правителството. Всеки политически грамотен български гражданин знаеше, че съгласно Търновската конституция българския цар имаше по съвкупност по-малко лични права отколкото например президента на Съединените Северноамерикански щати. Не само в държавните дела, но и в личните си прерогативи. Какъв „личен режим“ има монарх, който не може да учреди дори един орден – право, осигурено за всички царстващи дворове в Европа.
Разбира се, всичко това не оправдава личните недостатъци на Фердинанд I – увеличаващата се с годините на управление болезнена мнителност (получена още по време на школовката при Стамболов), саркастичната, безпардонна и понякога направо непочтителна форма на отношение на вече стабилизиралия се на трона Фердинанд I към определени политически дейци и партийни лидери. Ако прегледаме обаче добросъвестно конкретните причини за това, ще се убедим, че в повечето от случаите причината е преди всичко личното поведение, сервилност и безпринципност на тези „политици“.
Ето такъв български владетел, представен все пак в общи черти, започва осъществяване на третата и най-важна стъпка от националните идеали – освобождението и обединението на поробените български земи.
Мисълта за военно разрешаване на националния въпрос и освобождението на Македония и Тракия чрез въоръжена интервенция зрее в мечтите не само на Фердинанд I и неговото правителство, но и на българската общественост. Въпросът е бил – с кого и как? Защото повече от ясно е, че акцията ще бъде обречена на неуспех при положение, че не е формиран съюз с поне една от великите сили (а те вече са групирани в Съглашение и Троен Съюз) и с поне две от балканските държави. Геополитическото положение на страната ни е такова, че България винаги може да бъде ударена в гръб при критична ситуация. За всеки, който познава балканските нрави (а те са станали в Европа вече нарицателно понятие) е ясно, че опитът страната ни да се опълчи сама срещу поробителя на Македония и Тракия, ще завърши с катастрофа, ако предварително не бъдат осъществени казаните по-горе комбинации.
Всъщност Фердинанд I и неговите правителства активно насочват вниманието си към Сърбия още в началото на века (определена роля за това играе и обстоятелството, че от 80-те години на XIX в. Сърбия, след като е осъществила значителна асимилация на българското население в Тимошко и Поморавието, проявява все по-настоятелни интереси към Вардарска Македония). Това е принцип не само за династията на Обренович, но и за заместилата я династия на Карагьоргевич. Не трябва да се изпуска предвид фактът, че Сърбия, Гърция и Черна гора още непосредствено след освобождението на България се оформят като естествени и потенциални съюзници на България при евентуален конфликт с Турция.
Впрочем в първото десетилетие на XX век на Балканите се разкрива (от гледище на международните интереси на България) твърде сложна ситуация. Русия, преживяла разочарованието от България (въпреки твърдото намерение на Фердинанд I да поддържа отлични отношения с Петербург) е пренесла реалната си подкрепа върху Сърбия. Причините са поне две основни: България ще се явява не мост (както са мислили в Петербург през освободителната война), а пречка на руските стремежи към Проливите и Цариград. Активирайки вниманието си към Сърбия и насърчавайки нейните попълзновения в Македония, руснаците ще се опитат да отвлекат интересите на България от Цариград към изконните български интереси по долината на Вардар, явно застрашени вече с инвазия от север. Втората причина е стремежът да се откъсне Сърбия от опеката на Австро-унгария и да се превърне в бариера против стремежите на Виена към Албания и Солун. През 1908 г. след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-унгария това наистина става и по този начин се отваря още по-широко вратата за влиянието на Русия спрямо Сърбия.
Всичко това очертава един безспорен факт от политическата ситуация на Балканите. България е драматичен център на пресичащите се интереси на две велики империи във втората половина на XIX и началото на XX в. – Русия и Австро-унгария. Деликатно и много често критично кръстовище, активирано съответно от поведението на Турция и останалите велики сили, особено Англия и Франция. Десетилетия наред Фердинанд I балансира външната ни политика чрез понякога виртуозно лавиране между Виена и Петербург единствено заради интересите на България. Понякога той достига парадоксални ситуации в това лавиране (води антируска политика чрез русофилски кабинети и проруска с русофобски). Тази дипломатическа виртуозност му спечелва прозвище в европейските имперски дворове и е достойно зачетена от забележителни летописци на епохата.
За съжаление голяма част от дирижираната историография на България, особено през последните десетилетия, мълчи по този въпрос, и за да отклони вниманието си от него предава опростенчески, примитивно и едностранчиво външнополитическата дейност на българския цар до войните. С Франция и Англия Фердинанд I кокетира само тогава, когато това е в интерес на България (разбира се, не винаги постигайки положителни резултати). Всеки обективен историограф не може да отрече, че в отношенията си и с Австро-унгария и Русия той е изхождал изключително именно от тази константа. Затова своеобразно фалшифициране и преиначаване на външнополитическата дейност на Фердинанд I до войните от дирижираната и партократска историография у нас е едно от най-големите бели петна в съвременната ни история.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар