„Където е единството, там е силата, където е свободата, там е знанието.“

Българите за народополезна дейност.

През 1838 г. била създадена и първата българска печатница в Солун от родолюбеца архимандрит Теодосий Синаитски от Дойран.
Все повече български преподаватели, завършвали висше образование, се отдавали на народополезна дейност. От техните среди бил и Найден Геров, положил началото на съвременната българска поезия, Васил Друмев – начинател на съвременната българска белетристика, даровитите поети Добри Чинтулов, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев.
Един от най-значителните поети по това време бил обаче самоукът Петко Р. Славейков, оставил трайни следи в нашата поезия, журналистика, църковна, обществена и държавна дейност. Значителен принос за възникването на българския театър е имал Добри Войников – създател на първата българска театрална трупа. Като книжовници започнали своята дейност и двамата големи български политически дейци – Георги Раковски и Любен Каравелов.
Още в началото на XIX в. у нас, с разрастване строителството на църкви, се развили три изключително богати иконописни и резбарски художествени школи – Тревненската, Самоковската и Дебърската – оставили забележителни свои творби навсякъде из българските земи. Непосредствено преди освобождението се появяват и първите български художници, завършили академическо образование в Европа.
През целия този период на духовно просветление за българския народ не спират усилията му за политическо освобождение чрез въоръжена борба. Български чети участвали както в освободителните борби на сръбския народ, така и в тези на гръцкия народ.
След руско-турската война 1828 – 1829 г. за старейшина на временно окупирания от руснаците град Силистра остава офицерът българин на руска служба капитан Георги Мамарчев. С негово съдействие в 1835 г. възниква широко въстаническо съзаклятие в Търново, наречено „Велчова завера“, което си поставило за цел освободително въстание. Съзаклятниците обаче били разкрити и повече от ръководителите му обесени.
Едновременно с подготовката на Търновското въстание избухнали масови селски въстания в Западна България – Пиротско, Нишко, Берковско, Белоградчишко. Макар и потушени временно, те пламват отново в 1837 г. Нови избухвания на въстания в околностите на Ниш станали и през 1841 г. При потушаването им били избити хиляди хора, сведения за които ни дава специалният пратеник на френското правителство Адолф Бланки.
Ново голямо въстание, в което участвали няколко хиляди българи, избухва през 1850 г. в Белоградчишко, Ломско и Видинско. Жертвите от това въстание възлизат на няколко хиляди, от които голяма част – невинно население.
През 1862 г. по повод сражения между турските войски, останали в белградската крепост, и сръбската армия, Георги Стойков Раковски, който по това време издава в Белград първия революционен български вестник „Дунавски лебед“, сформирал доброволческа войска „Българска легия“, която взема активно участие в сраженията срещу турците. Окуражен от събитията, Раковски прокламира и „Привременно българско началство“, задгранично правителство, с което той иска да убеди Европа, че новосформираната българска войска, при евентуална подкрепа от населението в поробената страна, е в състояние да проникне в българската земя и да осигури свободата й.
Твърде скоро обаче конфликтът в Белград приключил и след една доста интензивна дипломатическа дейност Раковски бил принуден да емигрира в Букурещ. Въпреки че пламенният революционер продължил усилията си за осъществяване на българската свобода чрез общобалканско единство, повлиян от отслабеното влияние на Русия на Балканите след несполучливата за нея Кримска война (1853 – 1856 г.), той постепенно стигнал до извода, че за осигуряване на политическата си свобода българският народ трябва да разчита преди всичко на себе си.