// Вие четете...

Чувства и власт

Бунтът срещу Запада.

„Господарите с правдата не се познават.“

Бунтът срещу Запада.

Към 1910 г. светът в политическо и икономическо отношение е по-единен, отколкото по което и да било друго време в човешката история. Делът на международната търговия в брутния световен продукт е много по-висок от когато и да е било преди или след това, чак до 70-те и 80-те години на XX в. Процентният дял на международните инвестиции по отношение на общия брой инвестиции е също по-висок от всякога. Цивилизация по това време означава западна цивилизация. Международното право е западното международно право, формирано от традицията на Хуго Гроций. Международната система е западната вестфалска система на суверенни, но „цивилизовани“ национални държави и контролираните от тях колониални територии.
Възникването на тази дефинирана от Запада международна система е вторият важен процес в световната политика след 1500 г. Взаимодействайки с незападните общества на принципа „господство – подчинение“, западните общества същевременно взаимодействат помежду си на далеч по-равноправни основания. Тези взаимодействия между политически единици в пределите на една – единствена цивилизация много наподобяват отношенията в рамките на китайската, индийската и гръцката цивилизация. Те се основават на културна хомогенност, включваща „език, право, религия, административна практика, земеделие, владеене на земята и вероятно роднински връзки“. Европейските народи „споделят обща култура и поддържат широки контакти чрез активна мрежа на търговия, постоянно движение на хора и изключително взаимно обвързване на управляващите фамилии“. Те същевременно почти непрекъснато се борят помежду си; между европейските държави мирът е изключение, а не правило. Въпреки че през по-голямата част от този период Османската империя владее около една четвърт от териториите, смятани тогава за европейски, тя не е била разглеждана като част от европейската международна система.
В продължение на 150 години вътрешната цивилизационна политика на Запада е под знака на големия религиозен разкол и на религиозните и династическите войни. В течение на век и половина след Вестфалския договор конфликтите в западния свят са предимно конфликти между князе — императорите, абсолютните монарси и конституционните монарси се стремят да разширят бюрократичната си система, своите армии, своята търговска и икономическа мощ и най-вече територията, над която господстват. В хода на този процес те създават национални държави и от Френската революция насам конфликтите са вече по-скоро между нации, отколкото между князе. По думите на Р. Палмър „войните на кралете приключват през 1793 г.; оттогава започват войните на народите“. Този характерен за XIX в. модел остава валиден до Първата световна война.
През 1917 г., в резултат на руската революция, конфликтът между националните държави се допълва от конфликт между идеологиите — отначало между фашизъм, комунизъм и либерална демокрация, впоследствие само между последните две. В периода на Студената война тези идеологии се олицетворяват от двете свръхсили, всяка от които дефинира идентичността си чрез своята идеология, като нито една от тях не е национална държава в традиционния европейски смисъл. Идването на власт на марксизма, отначало в Русия, а после в Китай и във Виетнам, представлява преходен етап от европейска международна система към пост европейска мулти цивилизационна система. Марксизмът е продукт на европейската цивилизация, но той нито съумява да пусне корени, нито да постигне някакви успехи в Европа. Вместо това модернизиращи и революционни елити го „експортират“ в неевропейските общества; Ленин, Мао и Хо Ши Мин го нагаждат към своите цели и го използват като предизвикателство срещу властта на Запада, за мобилизиране на своите народи и за утвърждаване на националната идентичност и автономия на своите страни в противовес на Запада. Рухването на тази идеология в Съветския съюз и същественото й преобразуване в Китай и във Виетнам обаче съвсем не означава, че тези общества биха възприели другата европейска идеология — либералната демокрация. Тези представители на Запада, които предполагат, че това ще стане, вероятно ще бъдат изненадани от творческата енергия, гъвкавостта и индивидуалността на незападните култури.
Така през XX в. отношенията между цивилизациите се придвижват от етапа, характеризиращ се с еднопосочното влияние на една цивилизация върху всички останали, към интензивни, устойчиви и многопосочни взаимодействия между всички цивилизации. Двете основни характеристики на предишната епоха на между цивилизационни отношения започват да изчезват.
Първо, приключи, ако използваме любимата фраза на историците, „експанзията на Запада“ и започна „бунтът срещу Запада“. Макар и неравномерно, с различни прекъсвания и обрати, мощта на Запада започва да намалява в сравнение с мощта на други цивилизации. Картата на света през 1990 г. твърде малко прилича на картата на света през 1920 г. Променя се балансът между военна и икономическа сила и политическо влияние. Западът продължава да оказва значително влияние върху другите общества, но отношенията между него и другите цивилизации все повече стават подвластни на реакциите на Запада спрямо извършващи се в тези цивилизации процеси. Вместо да бъдат просто обекти на сътворявана от Запада история, незападните общества във все по-голяма степен се превръщат в двигатели и в творци на собствената си история, както и на историята на Запада.
Второ, в резултат от тези процеси международната система се разраства отвъд пределите на Запада и се превръща в мулти цивилизационна. Същевременно конфликтите между западните страни — оказвали съществено влияние върху тази система в продължение на векове — отмират. Към края на XX в. Западът се придвижва от етапа на „воюващи помежду си страни“ към етап на „универсалната държава“. В края на века този етап все още не е приключил, тъй като националните държави на Запада се обединяват в две полу универсални държави — в Европа и в Северна Америка. Тези две образувания и съставляващите ги единици са свързани помежду си чрез изключително сложна мрежа от формални и неформални институционални връзки. Универсалните държави на предишните цивилизации са империи. Тъй като обаче демокрацията е политическата форма на западната цивилизация, възникващата там универсална държава не е империя, а е по-скоро сложно образувание от федерации, конфедерации и международни режими и организации.
Големите политически идеологии на XX в. са либерализмът, социализмът, анархизмът, корпоративизмът, марксизмът, комунизмът, социалдемокрацията, консерватизмът, национализмът, фашизмът и християндемокрацията. Общата за всички тях характеристика е, че принадлежат към западната цивилизация. Никоя друга цивилизация не е породила значима политическа идеология. Западът обаче никога не е пораждал голяма религия. Големите световни религии са продукти на незападни цивилизации и в повечето случаи предшестват западната цивилизация. С излизането на света от фазата на Запада, идеологиите, олицетворяващи късната западна цивилизация, преживяват упадък, а на тяхно място идват религиозни и други основани на културата форми на идентичност и на принадлежност. Вече не е валидно вестфалското отделяне на религия от международна политика, един идиосинкразен продукт на западната цивилизация, и религията, както казва Едуард Мортимър, „вероятно все повече и повече ще се намесва в международните проблеми“. Между цивилизационният сблъсък на произтичащи от Запада политически идеи се заменя от между цивилизационен сблъсък между култура и религия.
По този начин глобалната политическа география се придвижва от единния свят на 20-те години, през трите свята на 60-те години, към повече от половин дузината светове на 90-те години. Заедно с това световните империи на Запада от 1920 г. се свиват до много по-стеснения „свободен свят“ от 60-те години (включващ много незападни държави, които се противопоставят на комунизма), за да се стигне до още по-стеснения „Запад“ на 90-те години. Между 1988–1993 г. това разместване на пластовете намира семантичен израз в излизане от употреба на идеологическия термин „свободен свят“ и във все по-честото използване на цивилизационния термин „Западът“. Това се забелязва и във все по-честото обръщане към исляма като към културно – политическо явление, както и в препращането към Китай, към Русия и нейната „близка чужбина“ и Европейския съюз — все термини с цивилизационно съдържание. През този трети етап между цивилизационните отношения са несравнимо по-чести и интензивни, отколкото през първия етап, и несравнимо по-равноправни и реципрочни, отколкото през втория етап. Освен това, за разлика от периода на Студената война, сега няма един-единствен разкол, налице са множество разцепления между Запада и другите цивилизации, както и между множеството незападни общества.
Понастоящем сме свидетели на международна система при която според Хедли Бул „две или повече държави имат достатъчно контакти помежду си и достатъчно взаимно влияние върху решенията си, за да се държат — поне до известна степен — като части на едно цяло“. Международно общество обаче съществува само ако определен брой държави в рамките на някаква международна система имат „общи интереси и общи ценности“, „разглеждат се като обвързани от общи ръководни принципи“, „споделят общи институции“ и имат „обща култура или цивилизация“. Подобно на своите предшественици — шумерска, гръцка, елинистка, китайска, индийска и ислямска цивилизация — европейската международна система между XVII и XIX в. също представлява международно общество. През XIX и XX в. европейската международна система се разширява дотолкова, че обхваща почти всички общества, принадлежащи към други цивилизации. Също така в тези страни са експортирани някои европейски институции и практики. При все това въпросните общества са лишени от обща култура, каквато лежи в основата на европейското международно общество. Съгласно английската теория за международните отношения светът представлява добре развита международна система, но дори в най-добрия случай е едно твърде примитивно международно общество. Всяка цивилизация разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството. Вероятно това е валидно в най-голяма степен за Запада в сравнение с другите култури.
Подобни моноцивилизационни перспективи обаче все повече губят своята релевантност и полезност в един мулти цивилизационен свят. Изследователите на цивилизациите отдавна си дават сметка за тази банална истина. През 1918 г. Шпенглер отхвърля широко разпространеното в Европа късогледо схващане за историята с неговото прегледно разделение на древна, средновековна и модерна епоха, определяни единствено по отношение на Запада. „Необходимо е“, настоява той, да се замени този „Птоломеев подход към историята“ с Коперников, както и да се замени „празната измислица за една линейна история с драмата на множество от могъщи култури“. Няколко десетилетия по-късно Тойнби критикува „тесногръдието и непроницаемата само затвореност“ на Запада, проявяващи се в „егоцентричните илюзии“, че светът се върти около него, че Изтокът не се променя, ала „прогресът“ е неизбежен. Подобно на Шпенглер той отхвърля допускането за единството на историята, допускането, че „съществува само един цивилизационен поток, който е нашият собствен, и че всички останали цивилизации или дължат съществуването си на нея, или са изгубени в пясъците на пустинята“. Петдесет години след Тойнби, Фернан Бродел по сходен начин настоява за една по-широка перспектива и за разбиране на „големите културни конфликти в света и на множеството цивилизации в него“. Илюзиите и предразсъдъците, за които предупреждават тези историци, са обаче все още живи, като в края на XX в. те избуяват под формата на широко разпространената тесногръда самонадеяност, че европейската цивилизация на Запада е понастоящем универсалната цивилизация на света.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар