“Господи, отвори му очите, за да види!”

Закрилата на свободата на съвестта е дълг на държавата и е границата на нейния авторитет по религиозните въпроси. Всяко светско управление, което се опитва да регулира или да налага спазването на религиозни норми чрез гражданската власт, жертва принципа, за който така благородно се бореха християните – евангелисти.

Папистите решиха да заглушат онова, което наричаха “дръзко упорство”. Те се опитаха да предизвикат разцепление сред поддръжниците на Реформацията и да сплашат всички, които не се бяха обявили открито в нейна полза. Най-после представителите на свободните градове бяха призовани пред Народното събрание и от тях бе поискано да заявят, че ще отстъпят пред условията на предложението. Те помолиха да им бъде дадено време да помислят, но напразно. Подложени на това изпитание, почти половината от тях преминаха на страната на реформаторите. Тези, които по такъв начин отказаха да жертвуват свободата на съвестта си и правото на лично мнение, добре знаеха, че позицията им ги излага на бъдеща критика, осъждане и преследване. Един от делегатите каза: “Ние трябва или да се отречем от словото Божие, или да бъдем изгорени”.

Карл Фердинанд, който бе представител на императора в Народното събрание, прецени, че ако принцовете не бъдат накарани да приемат и подкрепят декрета, неминуемо ще настъпят сериозно разцепление и раздори, затова той се опита да го постигне чрез увещания, знаейки добре, че употребили върху тях насилие, само би ги направил по-решителни. Той “помоли князете да приемат декрета, уверявайки ги, че императорът ще бъде извънредно доволен от тях”. Но тези храбри мъже познаваха една по-висша власт, която стои над земните управници и затова отговориха спокойно: “Ние ще се подчиним на императора във всичко, което би допринесло за поддържането на мира и за прослава на Бога”.

Накрая, в Народното събрание, кралят обяви на курфюрста и на неговите приятели, че указът “е вече оформен като императорски декрет” и че “не им остава нищо друго, освен да се подчинят на мнозинството”. Щом изрече това, той се оттегли от събранието, без да даде на реформаторите възможност за защита или отговор. “Напразно те изпратиха една депутация да го помоли да се върне”. На техния протест той отговорил кратко: “Въпросът вече е решен; за всички остава само подчинението”.

Императорската партия бе убедена, че християнските князе са решени да се придържат към Свещените писания, като по-висши от човешките учения и закони; а знаеше също така, че където този принцип се приеме, папството неминуемо ще бъде унищожено. Но, забелязвайки само “нещата, които се виждат”, както и хиляди преди тях го бяха правили, те се ласкаеха, че делото на императора и на папата бе силно, докато онова на реформаторите – слабо. Ако реформаторите бяха разчитали на човешка подкрепа, те наистина щяха да бъдат толкова слаби, колкото ги смятаха папистите. Но макар и малобройни и несъгласни с Рим, те все пак бяха силни. Не приеха “декрета на Народното събрание към Божието слово и отношението на императора Карл към Исус Христос, Царя на царете и Господа на господарите”.

След като Фердинанд отказа да уважи убежденията им, принцовете решиха, без да обръщат внимание на отсъствието му, да представят незабавно своя Протест пред Народното събрание. Затова за целта изготвиха тържествена декларация и я представиха пред Народното събрание:

“Чрез настоящата ние протестираме пред Бога, нашия едничък Създател, Пазител, Изкупител и Спасител, Който един ден ще бъде и наш Съдия, и заявяваме пред всички хора и всички създания, че нито одобряваме, нито поддържаме в нещо, било за себе си, било за нашия народ, предложения декрет по отношение на каквото и да е, което е противно на Бога и на святото Му Слово, на живата ни съвест и спасението на душите ни”.

“Какво! Да потвърдим този едикт! Да признаем, че когато Всемогъщият Бог призовава един човек към познание за Него, този човек въпреки всичко да не може да приеме това познание!”… “Няма друго сигурно учение, освен съобразеното с Божието слово… Господ забранява проповядването на друго учение… Свещените писания трябва да бъдат изяснявани с други по-ясни текстове от самите тях;… Тази свята Книга е нужна за християнина във всичко, тя е лесна за разбиране и определена да разпръсква тъмнината. Ние сме решени, с Божията благодат да защищаваме само чистото проповядване на Неговото слово, както то се съдържа в библейските книги от Стария и Новия завет, без да прибавяме нещо, което е против него. Това Слово е единствената истина; то е сигурното правило на всяко учение и живот и никога не може да изневери или подведе. Онзи, който гради на неговата основа, ще устои срещу всичките сили на пъкъла, докато всичките човешки суети, които му се противопоставят, ще рухнат пред Божието лице”.

“Затова ние отхвърляме наложения ни ярем. В същото време ние очакваме, че Негово Императорско Величество ще се отнесе към нас както подобава на един християнски княз, който обича Бога повече от всичко; и заявяваме за себе си, че, сме готови да отдадем както на Него, така и на Вас, благородни лордове, цялата си обич и покорност, които са наш справедлив и законен дълг”.

Това изложение направи дълбоко впечатление на Народното събрание. Смелостта на протестиращите учуди и разтревожи повечето присъстващи. Бъдещето им се видя и бурно, и несигурно. Раздорите, борбите и кръвопролитията изглеждаха неминуеми. Но реформаторите, сигурни в справедливостта на своето дело, уповаващи се на десницата на всемогъщия Бог, бяха “изпълнени с кураж и твърдост”.

Принципите, съдържащи се в този прочут Протест,… представляваха ядрото на протестантството. Чрез него принцовете се противопоставят на две човешки злоупотреби по въпросите на вярата: първата е намесата на гражданската власт, а втората – своеволията на църквата. Вместо тях протестантството издига силата на съвестта над светската власт и авторитета на Божието слово над този на видимата църква. Преди всичко се отхвърля намесата на гражданската власт в духовните неща и се заявява както от пророците и апостолите: “Трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човека. В присъствието на короната на Карл V се издигна короната на Исус Христос. И не само това; отиде се още по-далеч: установи се принципът, че всяко човешко учение трябва да бъде подчинено на Божиите слова”.

Протестиращите потвърдиха и своето право да изповядват свободно убежденията си относно истината. Те искаха не само да вярват и да бъдат послушни, но и да проповядват Божието слово, и отричаха правото на свещеници или съдии да им пречат в това. Протестът в Шпайер бе тържествено свидетелство срещу религиозната нетолерантност и категорично заявяване на правото на всички хора да служат на Бога според собствената си съвест.

Декларацията беше направена. Тя беше врязана в паметта на хиляди хора, и записана в Небесните книги, откъдето никакво човешко усилие не би могло да я заличи. Цяла евангелска Германия прие Протеста като израз на своята вяра. Хората виждаха в декларацията залог за нова и по-добра епоха. Един от князете каза на протестантите в Шпайер: “Дано Всемогъщият, Който ви е дал благодат да Го изповядате енергично, открито и безстрашно, да ви запази в тази християнска твърдост до деня на вечността!”.

Ако след като беше постигнала известен успех Реформацията се съгласеше на отстъпки, с цел да си осигури благоволението на света, тя щеше да се окаже невярна на Бога и на самата себе си и по такъв начин щеше да си осигури собственото унищожение. Историята на тези благородни реформатори съдържа един урок за всички следващи векове. Тактиката на действие на Сатана срещу Бога и Неговото слово не се е променила; и днес, както и в ХVI век, той все още не може да се помири Божието Слово да бъде водачът в живота. В наше време съществува силно отдалечаване от ученията и предписанията на Неговите принципи и е необходимо да се върнем към протестантския принцип – Библията и само Библията да бъде мерило за вяра и дълг! Сатана продължава да действа с всички средства, с които разполага, за да унищожи религиозната свобода. Тази Антихристиянска сила, отхвърлена от протестиращите в Шпайер, сега с подновена енергия се, стреми да възстанови отново загубеното си господство. И днес само придържането към Божието Слово – същото, както проявеното в оня критичен за Реформацията час – е единствената надежда за реформа.

Реформацията трябваше да се представи пред големците на тази земя по един още по-внушителен начин. Крал Фердинанд бе отказал да изслуша князете – евангелисти; но те трябваше да получат възможност, да представят случая в присъствието на императора и пред събраните сановници на църква и държава. За да усмири несъгласията, които смущаваха империята, Карл V свика една година след протеста в Шпайер Народно събрание, като съобщи, че той възнамерява да го председателства лично. Бяха поканени и протестантските водители.

Големи опасности заплашваха Реформацията, която беше сериозно застрашена; но нейните защитници продължаваха да оставят делото си в Божиите ръце и се заклеха да защищават твърдо Евангелието. Съветниците на саксонския курфюрст го съветваха да не отива там. “Императорът – казваха те – събира князете, за да те хване в примка. Не се ли рискува всичко, ако отидеш и се затвориш сред стените на един град с такъв мощен противник? Други обаче благородно предполагаха: “Нека само князете бъдат изпълнени с кураж – и Божието дело ще бъде спасено!”

Дойде уреченото време да се явят пред императора. Карл V, седнал на трона си и заобиколен от князе и курфюрсти, даде думата на протестантските реформатори. Прочете се изповедта на вярата им. Във Великото събрание прозвуча ясно изложената евангелска истина, бяха посочени смело заблужденията на папската църква. С право този ден бе наречен “най-великият ден на Реформацията и един от най-славните дни в християнската и човешката история”.

Някои от германските принцове бяха спечелени за реформираната вяра. Даже сам императорът заяви, че протестантските тези са верни. Изложението бе преведено на много езици и разпространено из цяла Европа. Бе прието и от милиони от следващите поколения като израз на тяхната вяра.

Божиите верни служители не се трудеха сами. Докато “началствата и управителите на тъмнината в този век и лукавите духове на поднебесната” се бяха съюзили срещу тях, Господ не изостави народа Си. Ако очите им можеха да се отворят, те щяха да видят много ясно доказателството за Божественото присъствие и помощта, каквито бяха дадени на един пророк от древността. Когато слугата на Елисей посочи на своя господар обграждащата ги неприятелска войска, отнемаща им всякаква възможност за избавление, пророкът се помоли: “Господи, отвори му очите, за да види!” И ето, цялата планина беше изпълнена “с огнени коне и колесници” – Небесна армия бе разположена там да покровителствува Божия мъж. Така и сега – ангели пазеха работниците в делото на Реформацията.

Един от принципите беше, че не трябва да се прибягва до светската власт за подкрепа на Реформацията, както и до оръжие за нейната защита. Той се радваше, че евангелието се изповяда от принцовете на империята; но когато те възнамеряваха да основат съюз за защита, той им заяви, че “евангелското учение трябва да се защитава само от БОГА… Колкото по-малко човек се меси в делото, толкова по-поразителна ще бъде Божията намеса в негова полза. Всички проектирани политически предпазителни мерки според него бяха само недостоен страх и погрешно недоверие”.

Бог чу виковете за помощ на Своите служители. Даде на князете и на проповедниците благодат и кураж за да подкрепят истината пред управниците на тъмнината в този свят. “Ето, полагам в Сион крайъгълен камък, избран, скъпоценен; и който вярва в Него, не ще се посрами”. Протестантските реформатори бяха градили върху Христос и вратите на ада не можаха да ги спрат.