// Вие четете...

Роли в живота

Битки между крале и принцове.

„Да напуснеш бойното поле с развети знамена.“

Действително мнозина хронисти се вълнуват от жертвите, които могат да вземат битките между крале и принцове. Защо съборите за „Божи мир“ не заплашват с анатема и тях? Нима това не е първата и най-важна мярка, която трябва да се предприеме срещу войната между християни?

Трябва да се каже, че подобни битки не са толкова чести и понякога са съпроводени с налагане на покаяние заради човекоубийствата между християни. На съборите от хилядната година те не се упоменават пряко като престъпление, тъй като по онова време целта е да бъде осъдено преди всичко непрякото отмъщение, тоест ограбването на селяните от страна на войската, което е далеч по-често явление и дотогава се приема едва ли не като нещо нормално.

Феодалната война определено е сезонно занятие и, както вече видяхме, има за цел ограбване на земите на противника и обсада на някой от неговите замъци. Целенасочените действия периодично се прекратяват за преговори, а отрядите на враждуващите страни избягват прекия сблъсък било чрез обходни маневри, било чрез в една или друга степен откровена размяна на предложения.

Все пак ние разполагаме с пет-шест описания на битки между крале и принцове от първия период на феодализма, на които военната история и историята на рицарството трябва да обърнат особено внимание, тъй като те съдържат ценни сведения.
Твърде възможно е именно въпросните битки да са имали най-силен и противоречив отзвук сред съвременниците и в този случай би могло да се заключи, че битките от първия период на феодализма съдържат два ясно разграничими и значими аспекта.

На първо място стоят описанията и споменаванията на битката при Соасон. На 15 юни 923 г. там се разразява кръвопролитно сражение между съперничещите си крале Карл Прости и Роберт I (брат на Одон и дядо на Хуго Капет): Роберт е убит, но неговият внук Хуго Велики пристига с подкрепления и остава господар на бойното поле. Тогава за крал е избран представител на трета фамилия, тази на бургундските херцози. Това сражение е последвано от покаяние, решение за което е взето в Реймс по време на събор на епископите, на който Филип Контамин съвсем уместно обръща особено внимание.

Това е проява на същото неодобрение от страна на Църквата към войните между християнски крале, което е налице още при Каролингите. Към призивите за покаяние на ренанските духовници от X и XI в. като довод често се привежда писмо на монаха Рабан Мавър, в което се твърди, че дори по време на война, водена по волята на принцовете и приемана като Божи съд, на преден план излиза прекалено много алчност.

Впрочем именно кръвопролитния характер на тази битка, състояла се в неделя и не довела до никакъв решителен резултат, може би обяснява защо няма други въоръжени сблъсъци между Каролинги и Робертинги или с участието на първите трима Капетинги. Към хилядната година монасите Рихер от Реймс и Адемар от Шабан дават израз на традиционното по онова време гледище за Соасонската неделя (923 г.). Макар дотъкмявани и белязани от пристрастия, тези описания си остават свидетелство за сътресението от това събитие, което в същото време дава израз и на героичния идеал, за който вече стана въпрос.

Други паметни битки от първия период на феодализма завършват с победа на анжуйските графове. Те бележат етапите на техния възход в ущърб на съседите им от Бретан, Блоа и Аквитания. На 27 юни 992 г. Фулк Нера успява да превъзмогне гибелта на своята кавалерия, попаднала още в началото на сражението в изкопаните от противника ровове, и към края на този донесъл толкова смърт ден неговият бретонски противник Конан пада убит. Събитието намира широк отзвук, като в разказите на Рихер, на Раул Глабер, а също в хрониките от Нант и Анжу се потвърждава съществуването на клопка в първите моменти на боя, макар да е налице колебание в пристрастията между Конан и Фулк. За да изкупи извършените от него убийства, последният прави дарения на манастирите и дори отива на поклонение в Йерусалим. Въпреки това на 6 юли 1016 г. той отново извършва същия грях, като на брега на Шер при Понлевоа дава сражение на граф Юд от Блоа, по време на което загиват стотици бойци. За това клане говори германецът Титмар от Мерсебург, който твърди, че според чутото от него жертвите били три хиляди. Ала в единственото подробно и по-късно описание, което идва от Анжу, за подбудител на битката се сочи графът на Блоа, а победата идва благодарение на графа на Льо Ман Ербер Евей-Шиен (пленникът от Сент според Адемар от Шабан!), който в решителния момент пристига с подкрепление.

Следва синът на Фулк Нера Жофроа Мартел, анжуйски граф от 1040 до 1060 г., който оправдава името си чрез поредица победи над Аквитания (след 1033 г.) и чрез решаващия успех, извоюван на 21 август 1044 г. при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо срещу графовете на Блоа. Там той пленява Тибо дьо Блоа и го принуждава да му отстъпи областта Турен, която е причина за вековно съперничество между техните фамилии.

Разполагаме с две описания, които биха били твърде съмнителни поради своята пристрастност (в две посоки), ако не съвпадаха в представянето на едно далеч по-малко кръвопролитно сражение от всички предшестващи, но по-решително от тези при Соасон и Понлевоа. То действително може да се смята за завършек на амбициите на анжуйските владетели и заслужено спечелва на Фулк Нера и на Жофроа Мартел славата на храбри и упорити воини.

По времето на Божия мир, който така и не допускат в техните „държави“, те са въплъщение на суровост и пренебрежение към Църквата, чието благоразположение откупуват чрез дарения и поклонения. Историците от началото на XX в. проявяват прекалена критичност към хронистите, като ги упрекват в съчинителство всеки път, когато те превъзнасят тяхната проницателност и умереността им в употребата на насилие. Според Робер Латуш например, когато Рихер разказва за битката при Конкрьой (992 г.), „той проявява склонност да усложнява произволно ситуациите и да приписва проницателност на своите герои“, което според него се дължи на „досадно подражание на Салустий“. Все пак Рихер си остава съвременник на въпросните събития и неговото описание на поставяните от бретонците клопки се потвърждава и от други свидетелства.

Какво да кажем обаче за „Историята на анжуйските графове” в нейните три последователни версии, които до една датират от XII в.? В нея се чувства още по-силно влиянието на Салустий, а също и на Лукан. Преди всичко това съчинение е пропито с куртоазен дух, в който анахронично е представено и сражението при Конкрьой, и в него всеки път се описва най-напред самонадеяният пристъп на противника, за да изпъкне след това още по-добре силата на анжуйското контранастъпление. Какво друго бихме могли да открием както за Соасон (923 г.), така и за поредицата анжуйски победи, освен преразказани и доукрасени описания на тези феодални битки?

В действителност подобна дилема стои не само по отношение на периода на феодалната промяна. Тя важи със същата сила и за Античността, особено когато Тацит, Григорий от Тур или Ермолд Черни се опитват да наложат определени внушения. В случая обаче въпросът се поставя с особена острота, тъй като всеки от тримата големи хронисти от хилядната година по свой начин рисува в разказите за сражения първите наченки на рицарството. Ето защо би трябвало да приемаме съвсем сериозно всичко онова, което те казват в съчиненията си за Соасон, за Конкрьой или за Нуи. Само че е необходимо да ги разглеждаме преди всичко като описания на сражения между християнски благородници въобще, без да се опитваме да дирим противоречия между тях по отношение на конкретните факти. Най-важно е да ги четем внимателно, да разобличаваме повествователните им техники и да ги приемаме като носители или свидетели на едни и същи пред рицарски или прото рицарски ценности. Нуждата от страна на знатните да оправдават по един или друг начин разпалваните от тях войни, обръщането им за помощ към светиите, проявите им на мъжество и стремежът им да го изложат колкото се може по-добре на показ, всичко това важи за всички дребни и средни рицари, появили се на сцената. Дори „Историята на анжуйските графове”, въпреки известни разминавания, получава потвърждение при сравнението с Раул Глабер, поне що се отнася до Нуи. Вярно е, че трябва да приемаме с резерви тази „История”, но не и да я пренебрегваме напълно.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар