„Грешката може да се прости, лъжата – никога.“

Великата борба между истината и заблудата, между Христос и Сатана ще расте по сила и размери до края на световната история. Онези, които представят истината за сегашното време, не трябва да очакват, че ще бъдат приети с по-голямо благоволение от по-ранните реформатори.

Исус каза на учениците Си: “Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето, а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете думата, която ви казах: слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят. Ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят”. А от друга страна нашият Господ заяви ясно: “Горко на вас, когато всички човеци ви захвалят, защото бащите им така правеха на лъжепророците”. И днес духът на света не е в по-голяма хармония с Духа на Христос, както бе в предишните времена, и онези, които проповядват чистото Божие слово, няма да бъдат приемани с по-голямо благоволение, отколкото тогава. Формите на опозиция и съпротива срещу истината може да се променят, враждата може да бъде по-прикрита, по-хитра и фина, но същият антагонизъм все още съществува и ще се проявява до края на времето.

Да приватизираш истината. Карл V се възкачи на трона на Германия като нов император и пратениците на Рим побързаха да го поздравят и да го подбудят да приложи властта си против Реформацията. От друга страна, курфюрстът на Саксония, на когото Карл до голяма степен дължеше короната си, го умоляваше да не предприема стъпки срещу Лутер, докато не го изслуша. Така императорът бе поставен в много неловко и объркващо положение. Папските привърженици нямаше да се задоволят с нищо друго освен с императорски указ, осъждащ Лутер на смърт. Курфюрстът бе заявил твърдо, че “нито неговото императорско величество, нито която и да било друга личност са доказали, че писанията на Лутер трябва да бъдат отхвърлени”. Затова той изиска “д-р Лутер да бъде снабден с охранителна грамота, за да може да се яви пред трибунал от учени, набожни и безпристрастни съдии”.

Веднага след възкачването на Карл вниманието на всички партии бе обърнато към Събранието на Германските държави. В това Народно събрание предстоеше да се разгледат важни политически въпроси и интереси. За първи път германските принцове щяха да се срещнат със своя млад монарх на съвещателно събрание. От всички краища на отечеството бяха надошли църковни сановници и държавници. Светски лордове от висш произход, мощни и ревниви за своите наследствени права; духовни князе, горди от съзнанието за превъзходството си по ранг и власт; придворни рицари с въоръжените си свити; посланици от чужди и далечни страни – всички се събраха във Вормс. Но темата, която възбуждаше най-голям интерес в това огромно събрание, бе делото на саксонския реформатор.

Предварително Карл бе поръчал курфюрстът да доведе Лутер в Парламента, осигурявайки му закрила и обещавайки свободно разискване с компетентни личности по въпросите на диспута. Лутер очакваше с нетърпение да се яви пред императора. Здравето му по това време се беше влошило много, но той писа на курфюрста: “Ако не мога да отида във Вормс в добро здраве, ще бъда отнесен там така, както съм болен. Защото, щом ме вика императорът, не мога да се съмнявам, че това е зов от самия Бог. Ако те желаят да употребят насилие спрямо мене, и това е много вероятно (защото не ме викат да се явя пред тях, за да наставлявам), аз оставям този въпрос в ръцете на Господа. Този, Който запази тримата младежи в огнената пещ, все още живее и царува. Ако Той не желае да ме спаси, то моят живот има малко значение. Нека само се стремим да не оставим евангелието да бъде изложено на гаврата на нечестивите и нека по-добре да пролеем кръвта си за него, отколкото да допуснем те да възтържествуват. Не е моя работа да решавам дали животът или смъртта ми ще допринесе повече за спасението на всички… вие може да очаквате всичко от мен… освен бягство и отричане. Да бягам не мога, а още по-малко – да се отрека”.

Във Вормс разпространението на новината, че Лутер ще се яви пред Народното събрание, предизвика голямо възбуждение. Алеандър, папският легат, комуто случаят бе специално поверен, се смути и разяри. Той виждаше, че резултатът ще бъде гибелен за папското дело. Да урежда разследване на случай, по който папата бе произнесъл вече осъдителна присъда, това би означавало неуважение към авторитета на върховния понтифекс. Освен това се опасяваше, че красноречивите и солидни аргументи на този човек биха могли да отклонят много принцове от каузата на папата. Затова папският легат най-настоятелно увещаваше Карл да не допуска явяването на Лутер във Вормс. По това време бе публикувана булата, обявяваща отлъчването на реформатора. Този факт заедно с увещанията на легата принудиха императора да отстъпи. Той писа на курфюрста, че ако Лутер няма да се отрече, да си остане във Витенберг.

Недоволен от победата на Лутер, Алеандър използваше всичката си власт и хитрост, за да постигне осъждането му. С постоянство, достойно за по-добро дело, той привличаше вниманието на принцовете, прелатите и другите членове на събранието към този въпрос, обвинявайки реформатора в “измяна, бунт, неблагочестие и богохулство”. Но разпалеността и пристрастието на легата разкриваха твърде ясно ръководещия го дух. “Той е движен повече от омраза и отмъщение – бе всеобщата преценка, – отколкото от ревност и благочестие”. По-голяма част от Народното събрание бе склонно да гледа на Лутеровото дело с благоволение.

С удвоено усърдие Алеандър настояваше пред императора, че е задължен да изпълнява папските едикти. Но според законите на Германия това не можеше да стане без одобрението на принцовете. Победен най-сетне от настойчивостта на папския пратеник, Карл го помоли да представи случая си пред Народното събрание. “Това бе един тържествен ден за папския нунций. Събранието бе велико, делото – още по-велико. Алеандър трябваше да пледира за Рим…, майката и господарката на всички църкви.” Пред събраните князе от цялото християнство трябваше да защити княжеското достойнство на Петър. “Той имаше ораторска дарба и в този случай се оказа на висота. Провидението бе отредило Рим, преди да бъде осъден, да се яви чрез най-способния от своите оратори и да се защити в присъствието на най-великия от трибуналите”. Тези, които симпатизираха на реформатора, имаха известни опасения спрямо ефекта от речта на Алеандър. Курфюрстът на Саксония не присъстваше, но по негови указания някои от съветниците му бяха там, за да си запишат речта на нунция.

Оръжието на унищожителите на истината. С цялата мощ на своята ученост и красноречие Алеандър се зае да унищожи истината. Обвинение след обвинение сипеше той срещу Лутер като враг на църквата и държавата, на живите и мъртвите, на духовенството и миряните, на съборите и на отделните християни. “В Лутеровите писания има толкова много заблуда – заяви той, – че е достатъчна за изгарянето на 100 000 еретици.”

В заключение Алеандър се помъчи да хвърли упрек върху привържениците на реформираната вяра: “Какви са всички тези лутерани? Шепа нагли учители, покварени свещеници, безпътни монаси, невежи адвокати и деградирали благородници заедно с простия народ, когото те са заблудили и извратили. Колко много ги превъзхожда католическата партия и по численост, и по благородство, и по сила! Един единодушен декрет, издаден от това знаменито Събрание, ще просветли простите, ще предупреди безразсъдните, ще убеди колебливите и ще даде сила на слабите”.

С такива оръжия са били атакувани защитниците на истината през всички векове. Същите аргументи все още се привеждат срещу осмелилите се да противопоставят на установените заблуди ясните и прями учения на Божието слово. “Кои са тези проповедници на нови учения? – възкликват онези, които са за популярната религия. – Те са необразовани, малко на брой и от нисшата класа. А претендират, че имат истината и че са избраният Божи народ. Те са невежи и заблудени. Колко много ги превъзхожда по брой и влияние нашата църква! Колко велики и учени мъже има между нас! Колко по-голяма власт има на наша страна!” Това са аргументите, които упражняват силно влияние върху света. Но и днес те не са по-убедителни, отколкото в дните на реформатора.

Реформацията не свършва с Лутер, както мнозина предполагат. Тя трябва да продължи до края на световната история. Великото негово дело се заключаваше в това, да отрази върху другите светлината, която Бог бе разрешил да огрее над него; но реформаторът не получи пълната светлина, която трябваше да бъде дадена на света. Оттогава до днес постоянно се излива нова светлина върху Писанията и постоянно се разкриват нови истини.

Когато хората се радват на свободата, която истината им носи, те са склонни да превъзнасят тези, които Бог е употребил да строшат веригите на заблудата и предразсъдъка. Сатана се опитва да отклони мислите и чувствата на хората от Бога и да ги насочи към човешките инструменти. Кара ги да почитат простото средство, а да пренебрегват Ръката, направляваща всички събития на провидението. Твърде често религиозни водачи, възхвалявани и почитани по този начин, губят важността на своята зависимост от Бога и биват подведени да се доверяват на себе си. Като резултат от това те започват да се стремят да контролират ума и съвестта на хората, склонни да се ръководят от тях вместо от Божието слово. Делото на реформата често пъти се е забавяло поради духа, на който са се отдавали поддръжниците му. Бог искаше да запази Реформацията от тази опасност. Той желаеше тя да получи не човешки, а Божи отпечатък. Очите на хората бяха обърнати към Лутер като тълкувател на истината. Затова той бе отстранен, за да се насочат всички към вечния Автор на истината.