// Вие четете...

Чувства и власт

Битката на Запада.

„Който заповядва, не познава умора.“

Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации. Европейският съюз е най-важната структура на Запада в Европа и членството в него бе разширено през 1994 г. с приемането на принадлежащите в културно отношение към Запада Австрия, Финландия и Швеция. През пролетта на същата година Европейският съюз реши временно да изключи възможността за членство на всички бивши съветски републики с изключение на балтийските страни. Същевременно бяха подписани спогодби за „асоциирано членство“ с четирите централно европейски държави (Полша, Унгария, Чешката република и Словакия) и с две източно европейски държави (Румъния и България). Нито една от тези страни обаче няма шансове да стане пълноправен член на ЕС преди началото на XXI в., а централноевропейските страни със сигурност ще получат този статус преди Румъния и България, ако последните две изобщо бъдат приети, но за добро или зло вече и това се случи. Междувременно се очертават добри перспективи за приемане на балтийските страни и на Словения, докато кандидатурите на мюсюлманска Турция, на миниатюрна Малта и на православния Кипър засега (към 1995 г.) са висящи. В процеса на разширяване на ЕС съвсем определено се дава предпочитание на страни, които в културно отношение принадлежат към Запада и които са по-развити в икономическо отношение. Ако се приложат тези критерии, вишеградските държави (Полша, Чешката република, Словакия, Унгария), балтийските републики, Словения, Хърватска и Малта по всяка вероятност ще станат членки на Европейския съюз и границите му ще съвпаднат с исторически съществувалите в Европа граници на западната цивилизация. И в този ред на мисли, къде е мястото на Румъния и България?

Логиката на цивилизациите диктува подобен резултат и що се отнася до разширяването на НАТО. Студената война започна с разпростирането на политическия и военния контрол на Съветския съюз върху Централна Европа. Съединените щати и западноевропейските страни изградиха НАТО, за да възпрат, а при нужда и да разгромят евентуална по-нататъшна съветска агресия. В света след Студената война НАТО е организацията за сигурност на западната цивилизация. След края на Студената война НАТО има една основна и неотложна задача: да предотврати възможностите за ново налагане на политически и военен контрол от страна на Русия върху Централна Европа. В качеството си на организация за сигурност на Запада НАТО е отворена за членство на онези западни страни, които искат да се присъединят към организацията и които отговарят на основните й изисквания по отношение на военна подготовка, политическа демокрация и граждански контрол над армията. Американската политика към свързаните със сигурността европейски ангажименти от периода след Студената война първоначално предполагаше един по-универсален подход, олицетворяван от програмата „Партньорство за мир“, която е отворена за европейските страни и за страните от Евразия. Този подход същевременно подчертава ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Той намери отражение в изказването на президента Клинтън, направено по време на посещението му в Европа през 1994 г.: „Границите на свободата днес трябва да се определят от ново поведение, а не от старата история. Обръщам се към всички… които биха искали да прокарат нова линия в Европа: ние не трябва да предрешаваме възможностите за осигуряване на възможно най-доброто бъдеще на този континент — повсеместна демокрация, повсеместна пазарна икономика и повсеместно сътрудничество за гарантиране на взаимната сигурност на страните. Нищо по-малко от това не трябва да бъде нашата цел.“ Година по-късно обаче Клинтъновата администрация бе принудена да признае значимостта на границите, очертани от „старата история“, и трябваше да приеме „по-малката цел“, отразяваща реалностите на цивилизационните различия. Администрацията предприе активни действия за изграждане на критерии и на дневен ред за разширяване на членството в НАТО, първо, по отношение на Полша, Унгария, Чешката република и Словакия, след това на Словения, а по-късно вероятно и на балтийските страни.

Русия енергично се противопостави на разширяването на НАТО, като по-либерално и прозападно настроените руснаци твърдят, че разширяването на организацията ще укрепи позициите на националистическите и антизападните политически сили в Русия. Разширяването на НАТО, ограничено само до страни, които исторически са част от западното християнство, гарантира обаче на Русия, че от него ще бъдат изключени Сърбия, България, Румъния, Молдова, Беларус и Украйна (ако, разбира се, Украйна остане единна държава). Разширяването на НАТО, обхващащо само западните държави, също така ще подчертае ролята на Русия като държава – ядро на отделна православна цивилизация, а следователно и като държава, която носи отговорността за реда в пределите и по границите на православния свят.

Доколко полезна е диференциацията между различните държави от цивилизационна гледна точка се вижда ясно в случая с балтийските републики. Те са единствените бивши съветски републики, които несъмнено принадлежат към Запада, що се отнася до история, култура и религия, а съдбата им винаги е била основна грижа на западния свят. Съединените щати никога не са признавали официално включването им в Съветския съюз, подкрепяха стремежа им за независимост по време на разпадането на Съветския съюз и настояваха Русия да се придържа към споразумението за изтегляне на войските си от балтийските републики. Посланието към руснаците бе да признаят, че балтийските държави се намират извън сферата на влияние, която те биха искали да установят по отношение на другите бивши съветски републики. Това постижение на Клинтъновото правителство е по думите на шведския министър-председател „един от най-важните приноси към европейската сигурност и стабилност“, помогнал и на демократите в Русия, демонстрирайки, че всякакви реваншистки предначертания на крайните руски националисти са осъдени на неуспех пред лицето на ясната ангажираност на Запада с тези републики.

Независимо че се отделя основно внимание на разширяването на Европейския съюз и на НАТО, културното преструктуриране на тези организации също повдига въпроса за възможното им ограничаване. Една не западна страна — Гърция — членува и в двете организации, а друга, Турция, е членка на НАТО и кандидатства за приемане в Европейския съюз. Тези отношения са продукт на Студената война. Имат ли те обаче място в света на цивилизациите след Студената война? Пълноправното членство на Турция в Европейския съюз е проблематично, а членството й в НАТО е подложено на атаки от страна на Партията на благоденствието. Тя обаче вероятно ще остане в НАТО, ако Партията на благоденствието не регистрира голяма изборна победа или пък страната съзнателно не се откаже от наследството на Ататюрк и не се предефинира като лидер на ислямските страни. Това е възможно и вероятно е нещо желано от Турция, но едва ли ще се случи в близко бъдеще. Каквато и да е ролята на страната в НАТО, тя все повече и повече ще преследва собствените си специфични интереси на Балканите, в Арабския свят и в Централна Азия.

Гърция не е част от западната цивилизация, но е домът на класическата цивилизация, която е важен източник на западната цивилизация. Противопоставяйки се на турците, гърците исторически винаги са гледали на себе си като на копиеносци на християнството. За разлика от сърбите, румънците и българите, тяхната история е тясно преплетена с историята на Запада. При все това Гърция е аномалия, православният аутсайдер в западните организации. Тя никога не е била сговорчив член нито на Европейския съюз, нито на НАТО и среща затруднения да се адаптира към принципите и порядките на двете организации. От средата на 60-те до средата на 70-те години страната бе управлявана от военна хунта и присъединяването й към Европейския съюз стана възможно едва след установяването на демокрация. Често се случва нейните лидери да се отклоняват от западните норми и да се противопоставят на западните държави. Страната е по-бедна от останалите членки на общността и на НАТО и често води икономическа политика, която пренебрегва установените в Брюксел стандарти. Нейното поведение като председател на Съвета на Европа през 1994 г. предизвика гнева на останалите страни – членки и някои западноевропейски политици в частни разговори окачествяват членството на Гърция като грешка.

В света след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Блокирането на признаването на Македония срещна ожесточената съпротива на западните правителства и в крайна сметка доведе до това, че Европейската комисия прибягна до издаването на съдебно разпореждане срещу Гърция в Европейския съд. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите и грубо нарушавайки санкциите, наложени им от ООН. След разпадането на Съветския съюз Гърция има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция. Гърция разреши на Русия да установи значително присъствие в гръцката част на Кипър и като следствие на „тяхната обща източноправославна религия“ гръцкото население на Кипър приветства руското и сръбското присъствие на острова. През 1995 г. на територията на Кипър работят около две хиляди руски фирми, там се издават руски и сърбохърватски вестници, а правителството на кипърските гърци купува от Русия значително количество оръжия. Освен това Гърция сондира с Русия възможностите за пренасяне на нефт (а сега и на газ) до средиземноморския регион от района на Кавказ и от Централна Азия чрез българско-гръцки газопровод, заобикаляйки Турция и другите ислямски страни. Цялостната външна политика на Гърция придобива все повече категорично православна ориентация. Несъмнено Гърция ще си остане формален член на НАТО и на Европейския съюз. Със засилването на процеса на културно преструктуриране обаче също така е несъмнено, че тези членства ще стават по-хлабави, по-малко значими и по-трудни за следване, що се отнася до ангажираните страни. Противникът на Съветския съюз от периода на Студената война се превръща в съюзник на Русия от периода след нея.

От гледна точка на сегашната ситуация всеки добре запознат със случилото се, може да прецени, доколко са верни предвижданията за развитието на отношенията между страните от ЕС, САЩ и Русия, като държава – ядро и представител на православния свят в битката им за разширяване на зоните на влияние.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар