// Вие четете...

Чувства и власт

Битката за запазване на хегемонията на Запада.

„Ако искаш мир, готви се за война.“

Разпространение на оръжия се извършва навсякъде, където конфуцианско – ислямската връзка е най-обхватна и най-конкретна и където Китай играе централна роля в трансфера на конвенционални и неконвенционални оръжия към много ислямски страни. Този трансфер включва следното: изграждане на секретен, силно охраняван ядрен реактор в Алжирската пустиня привидно за научно изследователски цели, но според западните експерти такива реактори могат да произвеждат плутоний; продажба на материали за химически оръжия на Либия; доставяне на ракетите със среден обхват на действие CSS-2 за Саудитска Арабия; доставки на ядрена технология или на материали за Ирак, Либия, Сирия и Северна Корея; и трансфер на големи количества конвенционални оръжия в Ирак. Допълвайки китайските трансфери в началото на 90-те години, Северна Корея снабди Сирия с ракети „Скъд-С“, доставени чрез Иран, а после и с мобилни шасита за изстрелването им.

Централно звено в конфуцианско – ислямската оръжейна връзка са взаимоотношенията между Китай и в по-малка степен Северна Корея, от една страна, и Пакистан и Иран — от друга. Между 1980 г. и 1991 г. основните получатели на китайски оръжия са Иран и Пакистан, а Ирак е непосредствено след тях. От началото на 70-те години Китай и Пакистан развиха изключително тесни военни връзки помежду си. През 1989 г. двете страни подписаха десетгодишен Меморандум за военно сътрудничество в областите на закупуване, съвместна изследователска и развойна дейност, съвместно производство, трансфер на технологии и експорт в трети страни въз основа на взаимно споразумение. Допълнителна спогодба, подписана през 1993 г., осигурява китайски кредити за закупуването на оръжия от Пакистан. В резултат на това Китай се превърна в „най-надеждния и голям доставчик на военна техника, трансферирайки експортни стоки с военно предназначение от почти цялата гама за всички видове пакистански войски“. Освен това Китай помага на Пакистан да изгради мощности за производството на изтребители, танкове, артилерия и ракети. И което е още по-важно, Китай оказва значителна подкрепа на Пакистан да разгърне ядрения си потенциал: привидно снабдявайки Пакистан с уран за обогатителни цели, китайски експерти оказаха помощ за проектиране на ядрени бомби, а вероятно Пакистан вече е провел и ядрен опит на китайски полигон. След това Китай достави на Пакистан балистични ракети М-11 с 300-километров обхват на действие, подходящи за пренасяне на ядрен товар, като по този начин наруши поето задължение към Съединените щати. В замяна Китай получи от Пакистан техника за зареждане с гориво по време на полет и ракети „Стингър“.

През 90-те години се активираха и оръжейните контакти между Китай и Иран. По време на войната между Иран и Ирак през 80-те години Китай осигури на Иран 22% от неговите въоръжения, а през 1989 г. се превърна в негов единствен голям доставчик на оръжие. Заедно с това Китай взе дейно участие в експлицитно заявения стремеж на Иран да се сдобие с ядрено оръжие. След подписването на „китайско – иранско споразумение за сътрудничество“ през януари 1990 г. двете страни сключиха 10-годишна спогодба за научно сътрудничество и за трансфер на военни технологии. През септември 1992 г. президентът Рафсанджани, придружен от ирански ядрени експерти, посети Пакистан, след което се отправи към Китай, където подписа друго споразумение за ядрено сътрудничество, а през февруари 1993 г. Китай се съгласи да построи два триста мегаватови ядрени реактора в Иран. В съгласие с тези споразумения Китай осъществява трансфер на ядрена технология и на информация за Иран, подготвя ирански учени и инженери и снабдява страната им с апаратура за усъвършенстване на масспектрометрите, използвани за разделяне на изотопи. През 1995 г. след продължителен натиск от страна на САЩ Китай се съгласи да „анулира“ (според САЩ) или да „замрази“ (според Китай) продажбата на двата триста мегаватови реактора. Освен това Китай е основен доставчик на ракети и на ракетна технология за Иран, включително на ракети „Силкуърм“, доставени в края на 80-те години чрез Северна Корея, както и на „десетки, а може би и стотици системи за ракетно насочване и на компютъризирани механизми“ през периода 1994–1995 г. Китай също така лицензира в Иран производството на китайски ракети земя – земя. Северна Корея допълни тази помощ, като достави ракети „Скъд“ на Иран, подпомогна го в изграждането на собствени производствени мощности, а през 1993 г. се съгласи да му достави свои ракети „Нодон I“ с обхват на действие от 600 мили. По третото рамо на триъгълника Иран и Пакистан също се ангажираха с интензивно сътрудничество в ядрената сфера, като Пакистан пое подготовката на ирански учени, а Пакистан, Иран и Китай през ноември 1992 г. се споразумяха да си сътрудничат по различни ядрени проекти. Голямата помощ, оказана от Китай на Пакистан и Иран в разработването на оръжия за масово унищожение, свидетелства за изключително високото равнище на обвързване и на сътрудничество между тези страни.

В резултат от тези процеси и от потенциалната заплаха, която те представляват за западните интереси, разпространението на оръжията за масово унищожение зае приоритетна позиция в дневния ред на сигурността на Запада. Така например през 1990 г. 59% от американската общественост смята, че предотвратяването на разпространението на ядрените оръжия е важна задача на външната политика. През 1994 г. вече 82% от обществеността и 90% от ръководните дейци в сферата на външната политика споделят това становище. През септември 1993 г. президентът Клинтън подчерта приоритетното значение на неразпространяването на оръжия, а през есента на 1994 г. обяви „национална мобилизация“ за справяне с „необикновената и извънредно голяма заплаха за националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ“, предизвикана от „разпространяването на ядрени, биологически и химически оръжия и на средства за транспортирането им“. През 1991 г. ЦРУ основа Център по въпросите на неразпространяването със сто служители, а през декември 1993 г. министърът на отбраната Аспин обяви нова отбранителна инициатива срещу разпространяване на оръжията и учреди нова длъжност — заместник-министър по ядрената сигурност и предотвратяване на разпространението на ядрени оръжия.

По време на Студената война Съединените щати и Съветският съюз се ангажираха в класическа надпревара във въоръжаването, създавайки все по-съвършени ядрени оръжия и средства за пренасянето им. Това бе типичен случай на въоръжаване срещу въоръжаване. В света след Студената война основната линия във въоръжаването има различен характер. Противниците на Запада се опитват да се сдобият с оръжия за масово унищожение, а Западът се опитва да ги възпре.

Това не е случаят на въоръжаване срещу въоръжаване, а на въоръжаване срещу блокиране. Ако се абстрахираме от реториката, мащабите и потенциалът на западния ядрен арсенал не играят особена роля в този процес. Изходът от надпреварата във въоръжаването на принципа въоръжаване срещу въоръжаване зависи от ресурсите, степента на ангажираност и технологичната компетентност на двете страни. Той не е предопределен. Изходът от надпреварата между въоръжаване и сдържане е в по-голяма степен предвидим. Усилията за блокиране, полагани от Запада, могат да забавят процесите на разрастване на въоръженията в други общества, но те няма да ги спрат. Икономическото и социалното развитие на незападните общества, комерсиалните стимули на всички общества, били те западни или незападни, да печелят от продажбата на оръжия, технологии и експертни знания, както и политическите мотиви на държавите – ядра да защитават регионалната си хегемония, всичко това работи срещу усилията на Запада за сдържане.

Западът поддържа тезата за неразпространението като изразяваща заинтересоваността на всички нации от международен ред и стабилност. Други държави обаче разглеждат идеята за неразпространение като обслужваща хегемонията на Запада. Че случаят е точно такъв, се вижда от различното отношение към проблема за разпространението на оръжия, от една страна, на Запада и най-вече САЩ, и, от друга, на регионалните сили, чиято сигурност би била значително повлияна от това разпространение. Това е особено ясно в случая с Корея. През 1993 г. и 1994 г. Съединените щати бяха докарани до истерия от перспективата за развитие на северно корейските ядрени оръжия. През ноември 1993 г. президентът Клинтън решително заяви: „Ние не можем да позволим на Северна Корея да създаде атомна бомба. Трябва да проявим изключителна твърдост в това отношение.“ Сенаторите, членовете на Камарата на представителите, бивши служители в администрацията на Буш, обсъдиха възможността за превантивна атака срещу северно корейските ядрени съоръжения. Загрижеността, с която програмата на Северна Корея се посреща в САЩ, до голяма степен се корени в по-общата тревога от глобалното разпространение на оръжията; евентуалният корейски ядрен потенциал не само би ограничил и усложнил възможните въоръжени действия на САЩ в Източна Азия, но в случай че Северна Корея продаде своята технология и оръжия, това би могло да има за Съединените щати подобен ефект и що се отнася до Южна Азия и Близкия изток.

От друга страна, Южна Корея разглежда бомбата във връзка със собствените си регионални интереси. Много южнокорейци възприемат северно корейската бомба като корейска бомба, като бомба, която никога няма да бъде използвана срещу други корейци, но може да се използва за защита на независимостта на Корея срещу Япония и срещу други потенциални заплахи. Южно корейските политици и военни несъмнено очакват създаването на обединена Корея, която да разполага с подобен потенциал. Това добре обслужва интересите на Южна Корея: Северна Корея понася разходите и хулите на международната общност, като създава бомбата; Южна Корея в крайна сметка ще я наследи; комбинацията от ядрени оръжия на Севера и индустриални успехи на Юга ще позволи на обединена Корея да заеме полагащата й се роля на значим актьор на източноазиатската сцена. В резултат е налице забележимо различие между това, което Вашингтон разглежда като сериозна криза на Корейския полуостров през 1994 г. и липсата на каквото и да е усещане за криза в Сеул, което да поражда „паническа пропаст“ между двете столици. Както отбелязва един журналист по време на връхната точка на „кризата“ през юни 1994 г., „една от странностите на северно корейското ядрено шикалкавене, още от започването му преди няколко години, се състои в това, че усещането за криза е толкова по-силно, колкото по-далеч отстои човек от Корея“. Подобна пропаст между интересите на американската сигурност и интересите на регионалните сили се появи в Южна Азия, когато Съединените щати се оказаха много по-загрижени от разпространението на ядрените оръжия там, отколкото населението от региона. Индия и Пакистан сметнаха, че за тях е по-лесно да приемат взаимната ядрена заплаха, отколкото да се съгласят с американските предложения за контрол, намаляване или елиминиране на двете заплахи.

Усилията на САЩ и на другите западни страни, насочени към предотвратяване на разпространението на „балансиращи“ превъзходството им оръжия за масово унищожаване, имат и вероятно ще продължат да имат твърде ограничен успех. Месец след като президентът Клинтън заяви, че не може да се разреши на Северна Корея да притежава ядрено оръжия, американските разузнавателни агенции го информираха, че тя вече притежава една или две бомби. Вследствие на това САЩ промениха политиката си към Северна Корея, предлагайки й „морков“, за да я склонят да не разширява ядрения си арсенал. Съединените щати също така не успяха да обърнат или да спрат развитието на ядрените оръжия в Индия и в Пакистан и се оказват неспособни да попречат на Иран да разработва по-нататък ядрения си потенциал.

По време на конференцията във връзка с Договора за неразпространение на ядрените оръжия, проведена през април 1995 г., ключовият проблем бе дали този пакт следва да се поднови за неопределен период от време или за 25 години. Съединените щати поддържаха тезата за перманентно продължаване на валидността на договора. Много други страни обаче се противопоставиха на подобно продължаване, ако то не бъде съпроводено с драстично намаляване на ядрените въоръжения на петте всепризнати ядрени сили. Освен това Египет се противопостави на подновяването на договора, ако Израел не го подпише и не приеме инспектиране на въоръженията си. В крайна сметка Съединените щати постигнаха значителен консенсус за продължаването на договора за неопределено време чрез успешно прилагане на стратегията на извиване на ръце, подкупи и заплахи. Така например нито Египет, нито Мексико, обявили се против продължаването на договора за неопределено време, бяха в състояние да отстояват позициите си при условията на икономическа зависимост от Съединените щати. Въпреки че договорът бе продължен с консенсус, представителите на седем мюсюлмански държави (Сирия, Йордания, Иран, Ирак, Либия, Египет и Малайзия), както и една африканска страна (Нигерия), при окончателните разисквания изразиха различни виждания.

През 1993 г. основните цели на Запада, както те са дефинирани в американската политика, се пренасочиха от неразпространение към противодействие на разпространяването. Тази промяна означава реалистично отчитане на степента на неизбежност на известно разпространение на ядрените въоръжения. В обозримо бъдеще политиката на САЩ ще се пренастрои от политика, противодействаща на разпространението, към политика, приспособяваща се към него, а в случай че страната се освободи от придобития от Студената война манталитет, тя би могла да възприеме политика, отчитаща как разпространяването на ядрено въоръжение би могло да обслужва западните интереси и интересите на САЩ. Към 1995 г. обаче както САЩ, така и Западът, си остават ангажирани с политиката на сдържане, която в крайна сметка е обречена на провал. Разпространението на ядрените и на другите оръжия за масово унищожаване е основен феномен в процеса на бавната, но неизбежна дифузия на сила в един мулти цивилизационен свят.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар