// Вие четете...

Роли в живота

Битката за Антиохия и Алеп.

„Където не си сял любов, там няма да я пожънеш.“

В Антиохия поражението на Дукак предизвиква голямо разочарование, но защитниците не се отчайват. Странно, но през онези първи дни на 1098 година объркаността завладява лагера на обсадителите. Множество шпиони на Яги Сиян са успели да се промъкнат всред врага. Едни от осведомителите са водени от омраза към румите (гърците), но повечето от тях са християни от града, които се надяват по този начин да спечелят благосклонността на емира. Оставили са семействата си в Антиохия и искат сигурността им да е гарантирана. Сведенията, които те донасят, са утешителни за населението — докато хранителните запаси на обсадените са в изобилие, нападателите – западняци стават жертва на глада. Стотици от тях са вече мъртви, повечето от конете са изклани. Експедицията, сблъскала се с армията от Дамаск, имала за цел именно да докара няколко овни и кози, както и да изпразни хамбарите. Към глада се прибавят и други бедствия, които всеки ден допълнително отслабват духа на завоевателите. Непрекъснато вали, което обяснява тривиалното определение „пиклив град“, дадено от сирийците на Антиохия. Лагерът на обсадителите тъне в кал. Освен това земята непрестанно се тресе. Местните хора са свикнали, но завоевателите са уплашени — чак в града отекват високо гласните им молитви, когато се събират, за да призовават на помощ небесата, смятайки себе си за жертва на Божие наказание. Разправят, че за да успокоят гнева на Всевишния, дори решили да изгонят проститутките от лагера си, да затворят кръчмите и да забранят играта на зарове. Дезертьорствата са чести, даже измежду предводителите им.

Разбира се, подобни новини укрепват войнствеността на бранителите и дръзките им нападения зачестяват. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, „Яги Сиян показа смелост, мъдрост и забележителна твърдост“. Въодушевен, арабският историк продължава: По-голямата част от кръстоносците загинаха. Ако бяха се запазили така многобройни, както при пристигането си, щяха да завладеят всички ислямски страни! Подигравателно преувеличение, но то отдава заслужена почит на героизма на антиохийския гарнизон, който поема сам, в продължение на дълги месеци, цялата тежест на нашествието.

Защото помощ все още не идва. През януари 1098 година, наранен от малодушието на Дукак, Яги Сиян се вижда принуден да се обърне към Редуан. И отново на Шамс ад-Даула се пада тежката мисия да поднесе най-смирените си извинения на царя на Алеп, да изслуша, без да трепне, всички подигравки и коленопреклонно да го помоли, в името на исляма и на роднинството, да благоволи да прати войските си, за да бъде спасена Антиохия. Шамс знае много добре, че царственият му зет е напълно безчувствен към подобни аргументи и че по-скоро предпочита да отреже ръката си, отколкото да я подаде на Яги Сиян. Но събитията са неумолими. Завоевателите, чието изхранване става все по-драматично, току-що са нахлули в земите на селджукския владетел, грабейки и опустошавайки околностите на Алеп. Редуан за първи път усеща, че опасността е надвиснала над собственото му владение. По-скоро за да се защити, отколкото за да помогне на Антиохия, той решава да изпрати армията си срещу западняците. Шамс ликува. Той съобщава на баща си за датата на алепската офанзива и иска от него и той да нападне масирано, за да хванат в обръч обсадителите.

Намесата на Редуан е толкова неочаквана, че идва като дар от небето за Антиохия. Дошъл ли е решителният обрат на продължилата над сто дни битка?

На 9 февруари 1098 година, в ранния следобед, съгледвачите, застанали на пост на цитаделата, сигнализират за приближаването на армията от Алеп. Тя наброява няколко хиляди конници, срещу които западняците могат да изправят едва седемстотин – осемстотин ездачи, до такава степен гладът е повалил конете им. Обсадените, които живеят нащрек от дълги дни, искат боят да започне незабавно. Но тъй като войската на Редуан спира и започва да издига палатки, заповедта за бой е отложена за другия ден. Приготовленията продължават през цялата нощ. Всеки войник знае точно кога и къде да действа. Яги Сиян вярва в хората си и е убеден, че ще изпълнят своята част от договора.

Но онова, което никой не знае, е, че битката е загубена преди още да започне. Изплашен до смърт от говорещото се за войнските качества на западняците, Редуан не се осмелява да се възползва от численото си превъзходство. Вместо да разгърне войските си, той търси единствено как да ги защити. За да избегне и най-малкия риск от обкръжение, ги настанява за през нощта върху тясна ивица земя, заключена между река Оронт и Антиохийското езеро. Когато призори нашествениците нападат, алепчани са като парализирани. Върху безкрайно малката площ е невъзможна каквато и да е маневра. Конете се изправят на задните си крака, а падналите ездачи са стъпквани от събратята си преди да успеят да се вдигнат. Разбира се, вече и дума не може да става да се приложи традиционната тактика и да се хвърлят последователно конните стрелци срещу врага. Войниците на Редуан са принудени да завържат ръкопашен бой, в който облечените с доспехи рицари с лекота постигат смазващо превъзходство. Настава истинска сеч. Преследвани от завоевателите, владетелят и армията му мислят само как да се спасят в неописуемо безредие.

Пред стените на Антиохия битката протича по-различно. Още при първите слънчеви лъчи защитниците организират масиран набег и принуждават обсадителите да отстъпят. Борбата е ожесточена, но войниците на Яги Сиян са в отлична позиция. Малко преди обяд те започват да нахлуват в лагера на кръстоносците, но ето че пристига вестта за поражението на алепчани. Със свито сърце емирът нарежда на хората си да се върнат в града. Изтеглянето им току-що е завършило, когато рицарите, смазали Редуан, пристигат, натоварени със зловещи трофеи. Скоро жителите на Антиохия дочуват кънтящи смехове и няколко глухи подсвирквания, след което виждат да се приземяват изстреляни с катапулти ужасно обезобразени глави на алепчани. В града настава мъртвешка тишина.

Напразно Яги Сиян раздава окуражителни думи около себе си. Самият той усеща за първи път, че обръчът около града се затяга. След разгрома на двамата враждуващи братя той няма какво повече да очаква от владетелите на Сирия. Остава му една единствена възможност — управителят на Мосул, могъщият емир Карбука, който за зла участ се намира на повече от две седмици път от Антиохия.

Мосул, родината на историка Ибн ал-Атир, е престолният град на „Джезира“, Месопотамия, плодородната долина, напоявана от двете велики реки Тигър и Ефрат. Градът е първостепенен политически, културен и стопански център. Арабите възхвалят сочните му плодове — ябълки, круши, грозде, нарове. Целият свят свързва името на Мосул с финото платно, което градът изнася — „муселин“. При идването на западняците върху земите на емир Карбука е започнало използването и на друго богатство, което няколко десетки години по-късно ще опише възхитеният пътешественик Ибн Джубайр: нефтените извори. Ценната кафява течност, която един ден ще донесе богатство на тази част от света, вече може да бъде видяна от минаващите оттам:

Преминаваме през едно селище, наречено ал-Каяра, битумницата, близо до река Тигър. Вдясно от пътя, който води към Мосул, има една низина, почерняла, сякаш облак я е покрил. Господ кара там да бликат извори, големи и малки, които дават битум. Понякога някой от тези извори изхвърля нагоре, сякаш ври, парчета битум. Хората строят басейни, в които ги събират. Край изворите има черно езеро, върху чиято повърхност се стели лека черна пяна — водите я изхвърлят на брега, където тя се сгъстява в битум. Този продукт наподобява много лепкава, гладка, блестяща и силно миризлива кал. Така успяхме да видим със собствените си очи едно чудо, за което бяхме чували да се говори и чието описание ни се бе сторило крайно необикновено. Там наблизо, по бреговете на река Тигър, се намира друг голям извор, чийто дим забелязваме отдалече. Обясняват ни, че го запалват, когато искат да извлекат битум. Пламъкът поглъща течните съставки. След това режат битума на парчета и го превозват. Познат е из онези страни, чак до Сирия, в Акра и по всички крайбрежни краища. Аллах създава онова, което му е угодно. Хвала Нему!

Жителите на Мосул приписват на кафявата течност лечебни свойства и се топят в нея при болест. Полученият от нефта битум се използва и в строителството за „циментиране“ на тухлите. Заради не пропускливостта си, той служи за боядисване стените на хамамите, върху които наподобява черен полиран мрамор. Но както ще видим нефтът е най-често използван във военното дело.

Независимо от обещаващите земни богатства в началото на франкското нашествие Мосул играе главно стратегическа роля. Амбициозният Карбука възнамерява да упражни правото си на контрол върху делата на Сирия, извоювано от управителите на града. Той вижда в зова за помощ на Яги Сиян мечтаната възможност да разшири влиянието си. Без да се колебае, емирът обещава да вдигне на крак огромна армия. От този момент нататък Антиохия заживява в очакване на Карбука.

Човекът на провидението е бивш роб — факт, в който няма нищо позорно за турските емири. И наистина селджукските князе от край време назначават най-верните си и надарени роби на отговорни длъжности. Пълководците и управителите на градовете са често роби, „мамелюци“, а властта, с която разполагат, е толкова голяма, че не изпитват нужда да бъдат официално провъзгласявани за свободни. Преди още да е завършило франкското завоевание целият мюсюлмански Изток ще бъде управляван от султани мамелюци. През 1098 година най-влиятелните мъже в Дамаск, Кайро и в много други големи градове са роби или синове на роби.

Карбука е един измежду най-могъщите. Властният офицер със сивееща брада носи турското прозвище атабек, „баща на княза“. В селджукската империя членовете на царското семейство измират лесно — битки, убийства, екзекуции — и често оставят след себе си невръстни наследници. За да бъдат защитени интересите им, се назначава настойник, който — изпълнявайки докрай ролята си на баща осиновител — най-често се жени за майката на своя питомец. Така атабекът става по силата на логиката истински властелин и често предава властта на собствените си синове. Законният княз се превръща в кукла на конци в ръцете му, а понякога и в заложник. Но външната страна на нещата е съблюдавана до най-малките подробности. Така например армиите официално се командват от деца на три-четири години, които „отдават“ правомощията си на своя атабек.

Точно такова необичайно зрелище се разиграва в последните дни на април 1098 година, когато тридесет хиляди воини се събират на изхода на град Мосул. Официалният ферман известява, че храбрите бойци ще тръгнат на джихад срещу неверниците под предводителството на никому неизвестен потомък на Селджукидите, който поверява командването на войската на атабек Карбука.

Историкът Ибн ал-Атир, прекарал живота си в служба на атабековете на Мосул, разказва: Западняците бяха обхванати от страх, когато чуха, че армията на Карбука се насочва към Антиохия, защото бяха много отслабени и хранителните им запаси не достигаха. Бранителите, напротив, възвръщат надеждата си. Отново се готвят да нападнат, щом приближи мюсюлманската войска. Със същата упоритост Яги Сиян, подкрепян от сина си Шамс ад-Даула, проверява запасите от жито, инспектира укрепленията и окуражава войските като им обещава, „ако Бог даде“, близък край на обсадата.

Но публично демонстрираната самоувереност е само привидна. От няколко седмици положението чувствително се е влошило. Градът е стегнат много по-здраво в обръча на блокадата, снабдяването е станало по-трудно, а има и едно още по-обезпокоително обстоятелство — пристигащите от вражеския лагер сведенията оредяват. Западняците, които очевидно са си дали сметка, че всичко, което говорят или вършат, веднага се донася на Яги Сиян, са решили да действат безпощадно. Осведомителите на емира са станали свидетели как един човек е бил убит, изпечен на шиш и изяден сред гръмогласни викове, че такава ще бъде съдбата на всеки заловен шпионин. Ужасени, съгледвачите са се разбягали и Яги Сиян не научава вече кой знае колко за обсадителите. Опитен военен, той усеща, че положението е изключително тревожно.

Единствената му утеха е, че Карбука е на път. Очакват го да пристигне към средата на май начело на десетки хиляди бойци. В Антиохия всеки следи за този момент. Ежедневие стават слуховете, разпространявани от граждани, които вземат желаното за действителност. Хората шушукат, спускат се към крепостните стени, старици майчински разпитват голобради войници. Отговорът е един и същ: не, спасителните отряди още не се виждат, но няма да закъснеят.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар