„Благодарността е най-малката добродетел, неблагодарността – най-лошия порок.“

Берлинския конгрес започнал своята работа на 13 юни 1878 година. Още на първото заседание станало ясно, че централен бил въпроса за България. Решението на този въпрос в общи линии се предопределял от съглашението на Русия с Англия, но детайлите, особено уточнението на границите на Балканския полуостров, предизвикали горещи спорове. В резултат България (северна) се определяла като държава, макар и васална по отношение на Турция и плащайки й данък, но все пак самостоятелна. България е трябвало да бъде управлявана от княз, избиран от народа, но утвърждаван от Турция със съгласието на европейските държави. Върховното управление на княза се ограничавало от конституция. Напред до окончателната изработка на конституцията, но не по-дълго от девет месеца от деня на ратификацията на Берлинския договор, властта в България е трябвало да принадлежи на „Временно управление” начело с руски комисар, при който „в помощ” и „за наблюдение” се създавала комисия от турски комисар и европейските консули. Срокът за окупация на България от руските войски бил установен на девет месеца (вместо двете години по условията на Сан Стефанския договор). Територията на България се съкращавала по отношение на установените от Сан Стефанския договор с 163000 кв. км, а населението от 4 млн. човека до 1,5 милиона.

Решение по Източна Румелия (такова название било измислено на конгреса за Южна България) основно било също дадено в рамките на предварителното съглашение на Русия с Англия. Изключение правело предоставянето на султана правото за въвеждане в страната на турски войски за защита на нейните граници, което се отхвърляло от руско английското съглашение. Но вътре в страната е можело да се намират „местна стража” и местна милиция. Организацията за управление на Източна Румелия била възложена на Европейската комисия. Руската войска е можела да окупира Източна Румелия не повече от девет месеца от деня на ратификацията на договора; общата численост на руските окупационни войски в България и Източна Румелия се установявала на 50000 човека.

Следващ, по реда на работата на конгреса, бил въпросът за Босна и Херцеговина. По предложение на Солсбери, поддържан от Германия, Босна и Херцеговина „с цел на умиротворяване” били предадени за окупация на Австро-Унгария.

По нататък конгресът решил въпроса за Сърбия и Черна гора. Териториите, придавани на Сърбия за сметка на Босна в Сан Стефанския договор, били дадени на Австро-Унгария, а в замяна на тях към нея били присъединени територии за сметка на България. Територията на Черна гора макар и да се увеличавала два пъти, но по сравнение със Сан Стефанския договор се орязвала на две трети. Излаз към морето на Черна гора се предоставял, но тя се лишавала от правото да има военен флот; даже полицейския, митническия и морския надзор по крайбрежието били възложени на Австро-Унгария.

Австро-Унгария получила правото да държи свои гарнизони в Ново Базарския санджак, макар вътрешното управление там и да е останало за Турция.

По този начин, благодарение на германската подкрепа Австро-Унгария принудила царското правителство да удовлетвори почти всички нейни искания, независимо от съглашението на Русия с Англия, сключено именно за това, за да бъдат избегнати отстъпки за Австро-Унгария. Към такъв резултат довела неспособността на царското правителство на време да разбере ролята на Германия.

По въпроса за Бесарабия било взето благоприятно за Русия решение, но затова пък конгреса допълнително предал към Румъния от Добруджа 2000 кв. км за сметка на България.

Въпросите за азиатските придобивки бил решен от конгреса в рамките на английско руското съглашение.

Следователно, в резултат на конгреса царското правителство понесло дипломатическо поражение, а в резултат на руските отстъпки не влезли във война с Англия и Австро-Унгария.

Обективното историческо значение на войната от 1877-1878 година и от Берлинския конгрес за Русия се заключавало в това, че вторично била разкрита нейната социално икономическа изостаналост – резултат от господството в нея на царизма, спиращ свободното икономическо и политическо развитие на страната.

Ако Кримската война е била една от причините, тласнали царизма към буржоазни реформи, то войната от 1877-1878 година нагледно показала, че царизма не е способен достатъчно пълно и последователно да осъществи тези реформи; провеждането на реформите се свивало, забавяло, и още до войната реформиращото движение тръгнало назад, сменяйки реакцията. И макар реформите, особено военната, несъмнено, изиграли положителна роля във войната 1877-1878 година и на много способствали за завършването й с военна победа, но тяхната половинчатост и непоследователност оказали отрицателно влияние в хода на войната. Военната победа на Русия станала възможна след редица военни неудачи.

Берлинския конгрес показал, че Русия при господство в нея на царизма е неспособна в дипломатическата борба с напредналите капиталистически държави да използва за себе си военната победа, постигната с висока цена на полето на сраженията.

И войната 1877-1878 г., и Берлинския конгрес се явяват етапи, характеризиращи значителното падение на самостоятелната роля на царизма в областта на външната политика на Европа от времето на Кримската война.

Като последствие от руско – турската война 1877-1878 година се явявало това, че със силата на руското оръжие българския народ бил освободен от пет вековното турско иго. „България получила своята свобода не от Константинополската конференция и протоколите, не от сълзите на европейските хуманисти, а от победоносната руска армия”. Само по себе си прогресивното значение на освобождението на българския народ се увеличавало още повече в следствие на това, че в резултат на освобождението българския народ получил своята държавност. Това, че българската държава възникнала след войната само като автономия, запазила васалното отношение към Турция и не станала, по този начин, независима в пълния смисъл на думата, се оказало обстоятелство бързо преходно и било отменено в хода на по нататъшното историческо развитие на България. Точно така се оказало бързо преходно изкуственото разделение на България на две половини. Северната половина на България, получила отделно държавно устройство, се явявало тази здрава котва, около която чрез кратък исторически отрязък от време се обединили първо с Източна Румелия, а след това и с другите български земи. Наново възникналата българска държава се основала на една от най-напредничавите по това време либерални конституции.

Първата Българска конституция. Непосредствената разработка на проекта за българската конституция („Органически устав”) е легнала на руското „Временно управление”, създадено в България съгласно Берлинския договор по време на окупацията. Този проект бил наново преправен в Петербург от събраното за това „Особено съвещание”, при което на него му бил придаден в значителна степен по-либерален характер.

Истинската причина за такова на пръв поглед странна постъпка на царското правителство се криела в борбата на Царска Русия с западно европейските държави за запазване и укрепване влиянието на царизма в бъдещата България. Тази борба се водила с голямо напрежение.

Агентите на Англия и Австро-Унгария с всички сили се стараели да намалят влиянието на руското правителство в България. При това, както е споменал българския историк Косев, „в своята анти руска агитация дипломатическите представители на западните държави издигали в качеството на аргумент и това обстоятелство, че царска Русия ще се стреми да унищожи политическите свободи на българския народ”. Либерализацията на руския проект за конституцията на царското правителство (главна роля при това е играл Милютин) е трябвало да избие този коз от ръцете на своите противници и с това да запази влиянието и престижа на Русия в България.

Тук е играело роля и друго обстоятелство. За избягване на усложнения със западно европейските държави царското правителство се отказало от издигане на руски поданик в качеството на кандидат за княжеския престол на България. При чуждестранен кандидат опората на царското правителство на княжеската власт е можела да се окаже в България ненадеждна. От тук стремежа за преправянето на руския проект на конституцията към ограничаване на властта на княза, към увеличаване на конституционните гаранции и разширената функция на народното представителство.

И накрая, както правилно предполага съветския историк И.В. Козменко, на царското правителство му се наложило да се съобразява с народното мнение на България, склонно към либерализация на конституцията, и даже с конституционното движение в самата Русия.

Всички тези обстоятелства довели до изключване от първоначалния проект на конституцията положения за влизане в Народното събрание (парламент) висши администратори, увеличаването на броя на избираните от народа, а не назначавани от княза депутати, увеличаването на правата на Народното събрание, усилването на гарантираните конституционни буржоазни свободи.

По същите тези причини руския проект за конституция бил внесен за разглеждане в българското Учредително събрание, започнало своята работа на 22 февруари 1879 година в Търново, само в качеството на програма.

В самото Учредително народно събрание с преобладаващо влияние се ползвали хората от партията на „младите”. Макар и след априлското въстание връх сред „младите” е взело умереното крило, все пак „младите” стояли зад значително по-либералната конституция, отколкото компрометиралата се туркофилска и ненавиждана от българския народ търговско – чорбаджийска партия на „старите”.

Разполагайки в Учредителното народно събрание с болшинството от гласовете, партията на „младите” още повече усилила либералния характер на конституцията. Внесеното от „старите” предложение за създаване на сенат, имащо за цел да ограничи властта на народното събрание, било провалено от „младите”. Последните се добили също до изключване от конституцията на параграфа за Държавен съвет, усилили параграфа за конституционните гаранции и буржоазните свободи.

Оценявайки значението на Търновската конституция, В. Коларов в своя реч, посветена на 70 годишнината на България е казал: „Освободена от руските войски България се възродила за нов живот не само като държава, свободна от чуждоземен национален гнет, но и като съвременна в духа за това време държава, с най-прогресивната и демократична за това време конституция”.

Необходимо е да се подчертае, че без помощта на Русия българския народ не би могъл да закрепи със своето държавно устройство своето национално освобождение и би могъл да се окаже жертва на нови коварни замисли на подпалвачите на войни – Англия и Австро-Унгария.

Англия, Австро-Унгария и Турция след сключването на Сан Стефанския договор и даже след Берлинския договор предприели редица опити за възстановяване на турското господство в България и особено в южната й част (Източна Румелия). Руското правителство, преследвайки целите за укрепване на влиянието на царизма в България, в периода на заемане на страната от руските войски, отразявало тези опити с усилията на дипломатите и войските. В същото това време руското правителство е създавало условия за това, за да може българския народ след напускането на руските войски от България със своите собствени соли също успешно да се бори с тези реакционни опити на западните държави.

И така, в периода на присъствие в България на руски войски последните потушили въоръжено нахлуване на турски реакционни елементи в Родопите, инспирирано, организирано и материално поддържано от Англия, и на редица други подобни опити.

В същото това време била създадена армия (земска войска) в Северна България, а в Южна България (Източна Румелия) с прякото съдействие от руските власти за оръжие и инструктори е била създадена мрежа от стрелково – гимнастически общества, включваща в себе си 103000 участника и имаща на въоръжение 90000 оръжия.

След напускането на руските войски Англия подготвяла провокационно настъпление в Източна Румелия, за да използва като предлог за въвеждането в областта на турски войски и за реставрация в нея на предишния порядък. Но решимостта на българското население да устояват своята национална свобода била толкова велика, а стрелковите гимнастически общества са давали такова страшно материално изражение, че султанът бил принуден да заяви за своя отказ за въвеждането на турските войски в Източна Румелия.

Националното освобождение се съпровождало от социално освобождение. Войната 1877-1878 година отстранила на територията на България турчина – помещик и властта на турската феодална държава; турските държавни и частни земи се върнали в ръцете на българите. В резултат на войната „се ускорила и завършила аграрната революция”.

След войната и Берлинския конгрес в България обстановката по отношение на окончателното решаване на въпроса за земята е станало по много своеобразен начин.

Царското правителство на Русия принципно стояло зад запазването от турските феодали на собствеността на замята. Но към средата на 1878 година турските помещици, избягали преди пристигането на руските войски, започнали да се завръщат обратно, особено в Източна Румелия, за да се сдобият с връщането им на земите си. Това обстоятелство заплашвало в България да се увеличат „мюсюлманските елементи” и ръста на влияние на мюсюлманите. Във враждебността на последните Русия не можела да се съмнява. Поради това царското правителство, оставайки на своите предишни принципни позиции по отношение на запазването на феодалната собственост върху земята, въвела две ограничения: първото се заключавало в това, че собствеността върху земята не се връща на тези лица, които били замесени в престъпления срещу българското население, а второто – в това, че за връщане на земя е трябвало да се представят документи, потвърждаващи владението на земята. Но тъй като турските помещици почти всички били замесени в престъпления срещу българите, а от лицата, които не били, не можели да представят нужните документи. Тези ограничения фактически ликвидирали турската феодална собственост върху замята. В резултат на случилото се, по този начин, с аграрния преврат замята се оказала в ръцете на българското селячество.