// Вие четете...

История на българите

Без загуба – победена.

TKr„На война хитростта носи повече полза от силата.“

Без загуба – победена.

През септември 1916 г., уверена вече в победата на Съглашението, Румъния напада Австро-унгария. Нейната артилерия обстрелва Русе и Свищов. Сега влиза в действие Трета българска армия под командване на ген. Тошев и при пряката подкрепа на легендарната българска конница на генерал Иван Колев освобождава Южна и Северна Добруджа, преодолявайки румънските и руските полкове. В две денонощия чрез вихрен щурм е превзета Тутраканската крепост, при която попадат в плен близо 30 000 румънски войници и над 150 оръдия. През декември българските войски се оказаха в Букурещ, преминаха делтата на Дунава и стигнаха река Серет в Молдова, където разбиха две руски бригади.
Революцията в Русия през февруари 1917 г. и пълното поражение на Румъния извадиха тези две страни от войната. В Северна Добруджа бе наложен „кондоминиум“ – съвместно управление на български, германски и турски военни органи (турски части бяха участвали в боевете в Северна Добруджа) до края на войната. Започваха преговори за мир с Румъния и Русия.
В Европейската война обаче се намесиха на страната на Съглашението Съединените американски щати със своята могъща икономика. За щастие България не обяви война на САЩ и имаше в американско лице толерантно застъпничество по-късно, по време на парижките мирни преговори, което за жалост не можа да преодолее жестоката ненавист към българите на Клемансо.
В края на юни 1918 г. правителството на д-р Васил Радославов (с внушение на цар Фердинанд) подаде оставка, формално като протест срещу кондоминиума в Северна Добруджа, а в действителност поради липса на перспектива в бъдещото му управление. Сформирано бе правителство на демократи и радикал демократи начело с Александър Малинов.
Този кабинет обаче, въпреки просъглашенската си ориентация, не можа да спаси страната от катастрофа и да сключи благоприятен сепаративен мир за България. Огромната концентрация на съглашенски сили на Солунския фронт (независимо от блестящата и непреодолима българска съпротива при Дойран дори до последните дни на войната) можа да доведе до пробива при Добро поле на 14, 15, 16 и 17 септември 1918 г.
България бе победена без да е губила, до тези месеци, в цялата кървава световна война нито една съществена битка (с изключение на тази за Битоля и Каймакчалан през есента на 1916 г.). Никоя армия, воювала с войските на Третото българско царство, не притежава пленено българско бойно знаме (в нашия Военно исторически музей пленените чужди бойни знамена са десетки). Тези факти са съществени и заслужават добре да бъдат проучени от политици, военни историци и военни психолози.
Без съмнение за пробива при Добро поле играят роля два съществени факта. Първият е решителното превъзходство във военна мощ на съглашенските сили в този сектор, а вторият е без съмнение изключително продължителната позиционна война, лошото тилово снабдяване и постепенно деморализиране на войската. Последното не без помощта на пораженски агитатори. През комунистическото управление у нас ,,Партиздат“ пусна от печат два обемисти тома документални доказателства за тази подривна дейност на БКП и резултатите от нея, едва ли не като заслуга на партийната политика.
И все пак трудно е да се обясни само с това как пробива при Добро поле се превърна в погром (не е за премълчаване и фактът, че на запад от „пробива“ остава почти в бездействие 100 000 българска армия) – и то само за четири дни.
Само три години преди това (есента на 1915 г.) имаме достатъчно убедителен пример, че сръбската армия след година и четири месеца неравна, безмилостна, но и безкомпромисна схватка с огромната австро-унгарска армия, окървавена, но не и духом смазана, заедно с правителството и краля си, се изтегли през снежните Албански планини, прегрупира се и след възстановяване на о-в Корфу бе хвърлена в шест дивизии на Солунския фронт, където оказа безспорно влияние за повишаване потенциала на съглашенските сили и пробива на Добро поле.
Подобен вариант проектира и министър-председателят Васил Радославов (а и генералният щаб) през пролетта на 1918 г., когато нарастването на военната мощ на съглашенците на Южния фронт е вече застрашително и става очевиден масиран удар срещу българските позиции. Правителството и главното командване обсъждат, при необходимост, изтегляне на българската отбрана по Старопланинската верига и дори прехвърляне на цялата ни армия на север от Дунава и продължаване на съпротивата. Нищо подобно обаче не се случва в средата на септември 1918 г. Пробивът е кратък и поражението – окончателно!
След щурма на Тутраканската крепост в 1916 г. Фердинанд I заявява: „Не познавам нищо по-красиво от моята армия“. Това могат да потвърдят и десетки български военачалници на Третото българско царство, които са били очевидци и свидетели на вихрените атаки на българската войска по всички фронтове. Но тогава се поставя въпросът: Само в щурмуване ли е годна да води сражение съвременната българска армия? И ако е така, къде е причината – в обучението, в тактико стратегическата концепция на българската военна доктрина или много по-дълбоко и много по-съдбоносно – в личната и социална психология на съвременния българин? Това е въпрос, който не е загубил нито давност, нито актуалност и не трябва да бъде подминаван.
Така, в Първата световна война, докато Германия капитулира едва след като 78% от армията й излиза от строя, Австро-унгария – дори при 87% изчерпване, Румъния със 71%, а Франция удържа победа със 76,4% излизане на армията й от строя и с над 73% жертви, то България в същата война бе елиминирана от бойната сцена само с един-единствен пробив и със само 20% загуби от личния си състав. (Като при Между съюзническата война прибягва до примирие при още по-малки загуби на личен състав – под 20% от Балканската и Между съюзническата война заедно.) Може, но не трябва да се правят още по-фрапантни сравнения и аналогии за Втората световна война, когато през есента на 1944 г. ние предадохме в ръцете на само провъзгласилия се противник една 100% отлично съхранена армия, която бе използвана след това не за защита на националните интереси – обединена България, а тъкмо за ликвидиране на тази осъществена без кръв придобивка и използване на армията ни като пушечно месо на хиляди километри далеч от границите ни. Всички тези изводи от преломната за България Първа световна война са били обект, но и подлежат, на много внимателно проучване, на обективна оценка, на съпоставяне с народопсихологични черти и характеристика на съвременното поколение, за да не се подвеждаме от емоции и от политически спекулации, а да имаме пред себе си точна и неподправена равносметка.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар