„По-добре да царуваш в ада, отколкото да прислужваш в рая.“

Евангелието щеше да разреши на Франция онези политически и социални проблеми, които объркаха умението на нейните законодатели, духовенството, и кралят й и накрая тласнаха страната към анархия и гибел. Но под господството на Рим хората бяха загубили благословените уроци на Спасителя за себепожертвувателната и самоотвержена любов. Бяха отклонявани от практикуването на себеотрицание за доброто на другите. Богатите не чувстваха никаква вина, че потискат бедните, а бедните – никаква помощ в своето робство и упадък. Себелюбието на богатите и силните растеше все по-явно и потискаше все повече. В продължение на векове алчността и разпуснатостта на благородниците водеше до жестоко ограбване на селяните. Богатите онеправдаваха бедните, бедните мразеха богатите.

В много провинции благородниците владееха именията, а трудещите се класи бяха само наематели. Те зависеха от милостта на земевладелците и бяха принуждавани да се подчиняват на безбожните им изисквания. Бремето по издръжката на църквата и държавата падаше върху средната и низшата класа, облагана от гражданските власти и духовенството с тежки данъци.

“Удоволствието на благородниците се смяташе за върховен закон; фермерите и селяните можеха да умират от глад – угнетителите им не искаха и да знаят за това… Народът бе принуждаван да се съобразява изключително с интересите на земевладелеца. Животът на земеделските работници бе живот на непрестанен труд и не облекчавана от нищо мизерия; към оплакванията им, ако те изобщо смееха да се оплакват, се отнасяха с дръзко презрение. В тази система на всеобща поквара съдилищата винаги даваха право на благородника; съдиите биваха публично подкупвани; а и най-малките капризи на аристократите имаха силата на закон. От данъците, които светските големци, от една страна, и духовенството, от друга, изтръгваха от простия народ, едва половината стигаха до кралската или епископската съкровищница; останалото се разпиляваше за разюздано само угодничество. А ограбващите по този начин съподаниците си, биваха освобождавани от данъци и съгласно закона или обичая имаха достъп до всички държавни служби. Членовете на привилегированите класи наброяваха сто и петдесет хиляди души и, за да бъдат задоволявани, милиони биваха осъждани на безнадежден и унизителен живот.”

Кралският двор се бе отдал на лукс и разюздан живот. Доверието на народа към управниците беше нищожно. Съществуваше подозрението, че мерките на правителството са коварни и егоистични. Повече от половин столетие преди Революцията тронът се заемаше от Луи ХV, който даже и в онези зли времена се славеше като ленив, лекомислен и чувствен монарх. При тази покварена и жестока аристокрация, обедняла и невежа нисша класа, финансово затруднена държава и изчерпал търпението си народ, не бе нужно човек да има пророческо око, за да предвиди надвисналия ужасен взрив. На предупрежденията на съветниците си кралят обикновено отговаряше:

“Опитайте да направите така, че всичко това да продължи, докато съм жив; след смъртта ни да става каквото ще.”

Напразно се настояваше за необходимостта от реформа. Той виждаше злините, но нямаше нито куража, нито силата да ги преодолее. Участта, очакваща Франция, бе твърде точно изказана в неговия безчувствен и егоистичен отговор – “След мен – потоп!”

Рим използва егоизма на кралете и управляващите класи и им помогна да държат народа в робство. Той знаеше добре, че по този начин държавата ще бъде отслабена и предполагаше, че ще може да задържи в робство както управници, така и народ. С предвидливата си политика бе разбрал, че за да може да пороби успешно хората, трябва да окове душите им; че най-сигурният начин да им попречи да се освободят от робството си е да им се отнеме свободата. Хиляди пъти по-ужасен от физическите страдания, възникнали като резултат от тази политика, бе моралният упадък. Лишен от Библията и оставен на фанатизма и егоизма, народът бе обгърнат от мрака на невежество и предразсъдъци, бе потънал в пороци, неспособен да се управлява сам.

Но от всичко това произлезе нещо коренно различно от намеренията на Рим. Вместо да държи масите в сляпо подчинение на своите догми, той ги направи неверници и революционери. Романизмът бе презиран като попски хитрости. Духовенството бе смятано за отговорно за потисничеството. Единственият бог, когото познаваха, бе богът на Рим; единствената им религия – неговите учения. Алчността и жестокостта му смятаха за законни плодове на Библията и не желаеха да имат нищо общо с нея.

Рим бе представил изкривено характера на Бога и бе изопачил Неговите изисквания. Сега хората отхвърляха както Библията, така и Автора й. Рим бе изисквал сляпа вяра в догмите, претендирайки, че те са одобрени от Писанията. Като реакция Волтер и неговите сподвижници отхвърлиха изцяло Божието слово и разпръскваха навсякъде отровата на неверието. Рим бе притискал народа под желязната си пета и сега масите, унижени и докарани до оскотяване, отхвърлиха всякакво ограничение. Разярени от блестящата измама, на която толкова дълго време са отдавали почит, заедно с нея не приеха и истината. И бъркайки слободията със свободата, робите на порока ликуваха във въображаема свобода.

В началото на Революцията, със съгласието на краля, на народа се даваше представителство, надвишаващо това на благородниците и духовенството, взети заедно. Така властта премина в негови ръце; но той не бе подготвен да я употреби мъдро и умерено. Жадни да поправят неправдите, от които сами бяха страдали, народните маси решиха да предприемат преобразяване на обществото. Поруганото простолюдие, чиито умове бяха изпълнени с горчиви и дълго време събирани спомени за зло, реши да промени коренно мизерията и да си отмъсти на онези, които смяташе за автори на страданията си. Измъчените приложиха урока, научен от тиранията и станаха потисници на потискалите ги.

Нещастна Франция устрои кървава жетва на семето, което сама бе посяла. Ужасни бяха резултатите от подчиняването й на могъществото на Рим. Там, където в началото на Реформацията тя под влиянието на романизма издигна първата клада, на същото място Революцията издигна първата гилотина. На мястото, където през шестнадесети век бяха изгорени първите вярващи протестанти, в осемнадесети век бяха гилотинирани първите жертви. С отхвърлянето на евангелието, което щеше да й донесе изцеление, Франция бе отворила широко вратите за неверието и гибелта. Когато ограниченията на Божия закон бяха пренебрегнати, се разбра, че държавните закони са неспособни да спрат мощните вълни на човешките страсти. И нацията тръгна неудържимо към бунт и анархия. Войната срещу Библията откри ера, позната в историята като Терора. Мирът и щастието бяха прокудени от домовете и от сърцата на хората. Никой не можеше да бъде сигурен. Тържествуващият днес, биваше заподозрян и осъден утре. Свободно се ширеха насилие и разврат.

Кралят, духовенството и благородниците бяха подложени на жестокостите на един възбуден и полудял народ. Екзекуцията на краля само разпали жаждата за отмъщение и издалите заповедта за неговата смърт, скоро го последваха на ешафода. Определено бе всеобщо клане на всички заподозрени във враждебност спрямо Революцията. Затворите бяха претъпкани, като по едно време бяха побрали повече от двеста хиляди пленници. Градовете на кралството бяха свидетели на ужасни сцени. Една революционна партия се обявяваше против друга и Франция се бе превърнала в обширно бойно поле, където борещите се маси биваха помитани от яростта на страстите си.

“В Париж метежите следваха един след друг и гражданите бяха разделени на различни фракции, които, изглежда, нямаха никаква друга цел освен взаимното си изтребление.”

И като добавка към общото бедствие нацията се включи в продължителна и опустошителна война с великите сили на Европа.

“Страната бе почти банкрутирала, армията силно негодуваше за неизплатени заплати, парижаните гладуваха до смърт, провинциите бяха опустошавани от разбойници, цивилизацията почти изгасваше в анархия и разпуснатост.”