// Вие четете...

Чувства и власт

Безбожния Запад.

„Което е прекалено, не е полезно.“

През 80-те и 90-те години общата ориентация на исляма е антизападна. Това отчасти е естествено следствие от ислямското възраждане и реакция срещу очакваното или позападняване на мюсюлманските общества. „Възвръщането на позициите на исляма, независимо от конкретната му сектантска форма, означава отхвърляне на европейското и на американското влияние върху местното общество, политика и нрави.“ В определени моменти в миналото мюсюлманските лидери са казвали на народите си: „Трябва да се позападним.“ Ако някой мюсюлмански лидер би изрекъл това в последната четвърт на XX в., той би останал без последователи. И наистина е изключително трудно да се открият изявления на мюсюлмани, били те политици, държавници, университетски преподаватели, бизнесмени или журналисти, които да възхваляват западните ценности и институции. Вместо това те подчертават различията между тяхната цивилизация и цивилизацията на Запада, превъзходството на своята култура и потребността да се поддържа целостта на тази култура срещу атаките на Запада. Мюсюлманите се страхуват от западната мощ, от заплахата, която тя представлява за тяхното общество и за тяхната вяра, и негодуват срещу нея. Те схващат западната култура като материалистична, корумпирана, упадъчна и неморална. Освен това те я намират за съблазнителна и поради това наблягат още повече на нуждата да се отхвърли влиянието й върху техния начин на живот. Мюсюлманите атакуват Запада не заради придържането му към несъвършена и погрешна религия, която, така или иначе, е „книжна религия“, а заради не придържането му към каквато и да било религия. В очите на мюсюлманите светският характер на западната цивилизация, нейната нерелигиозност и следователно нейната аморалност са по-големи злини, отколкото самото западно християнство, което ги е създало. По време на Студената война Западът характеризира своя противник като „безбожен комунизъм“; в конфликта на цивилизациите от периода след Студената война мюсюлманите гледат на своя противник като на „безбожния Запад“.

Този образ на Запада като арогантен, милитаристичен, репресивен, брутален и упадъчен се поддържа не само от фундаменталистките имами, но и от хора, които мнозина на Запад биха приели за свои естествени съюзници и поддръжници. Малко книги от мюсюлмански автори, публикувани през 90-те години на Запад, са се радвали на хвалебствията, изписани и изречени за книгата на Фатима Мерниси „Ислямът и демокрацията“, обикновено посочвана от западни коментатори като смела изява на възгледите на една съвременна, либерална мюсюлманка. Портретът на Запада, обрисуван в тази книга, трудно обаче би могъл да бъде по-отблъскващ. Западът е „милитаристичен“, „империалистичен“, той „травматизира“ другите нации чрез „колониален терор“.

Индивидуализмът, отличителният белег на западната култура, е „източник на всички беди“. Мощта на Запада всява страх. Западът „единствен решава дали да използва сателити за просвещаването на арабите, или да хвърли бомби върху тях… Той унищожава нашите ресурси и нахлува в живота ни с вносните си продукти и телевизионни филми, които задръстват ефира… Той е сила, която ни смазва, затлачва нашите пазари и контролира нашата чиста природа, нашите инициативи и потенциали. Ето по този начин възприемаме собствената си ситуация, а войната в Персийския залив затвърди нашите възприятия“. Западът „укрепва мощта си чрез военни изследвания“, а после продава продуктите от тези изследвания на слаборазвитите страни, които са негови „пасивни консуматори“. За да се освободи от това робско положение, ислямът трябва да създаде собствени инженери и учени, да произвежда собствени оръжия (авторката не уточнява дали става дума за ядрени или за конвенционални оръжия) и „да се освободи от военната си зависимост от Запада“. Да повторим още веднъж: това не са възгледи на брадат аятолах с чалма на главата.

Каквито и да са политическите и религиозните им възгледи, мюсюлманите са единодушни, че между тяхната и западната култура съществуват дълбоки различия. „Равносметката“ според шейх Гануши показва, че „нашите общества се основават на ценности, различни от тези на Запада“. Американците „идват тук“, твърди египетски правителствен служител, „и искат да бъдем като тях. Те нямат никакво понятие от нашите ценности и от нашата култура“. Египетски журналист се присъединява към това мнение: „Ние сме различни. Имаме различен произход, различна история. От това следва, че имаме право на различно бъдеще.“ Както популярните, така и сериозните интелектуални мюсюлмански публикации непрестанно описват евентуални западни заговори и сценарии за подчиняване, унижаване и подкопаване на ислямските институции и култура.

Реакцията срещу Запада може да се разчете не само в главния интелектуален порив на ислямското възраждане, но и в промяната на отношението към Запада на правителствата на мюсюлманските държави. Правителствата, дошли на власт непосредствено след колониалния период, са като цяло ориентирани към Запада в своята политическа и икономическа идеология и в действията си и прозападно настроени във външната си политика, с някои изключения като Алжир и Индонезия, където независимостта е постигната чрез националистическа революция. Но прозападните правителства едно по едно дават път на правителства, които в по-малка стенен се идентифицират със Запада или са открито антизападни, какъвто е случаят с Ирак, Либия, Йемен, Сирия, Судан, Ливан и Афганистан. Не толкова драстични промени в същата насока настъпват в ориентацията и траекториите на движение на други държави — Тунис, Индонезия и Малайзия. Двата непоклатими военни съюзника на Съединените щати от периода на Студената война — Турция и Пакистан — се намират под вътрешния политически натиск на ислямистите, а връзките им със Запада стават все по-обтегнати.

През 1995 г. единствената мюсюлманска държава, която определено е повече прозападна, отколкото преди десет години, е Кувейт. Близките приятели на Запада в мюсюлманския свят сега са или като Кувейт, Саудитска Арабия и емиратите от района на Персийския залив — страни, зависими във военно отношение от Запада, или като Египет и Алжир — икономически зависими от него. В края на 80-те години комунистическите режими от Източна Европа рухват, след като става ясно, че Съветският съюз вече не може или не иска да им оказва икономическа и военна подкрепа. Ако стане ясно, че Западът вече няма да поддържа своите сателитни мюсюлмански режими, те вероятно ще бъдат сполетени от същата съдба.

Засилващите се антизападни настроения в мюсюлманския свят имат своя паралел на Запад в нарастващото безпокойство от ислямската заплаха, предизвикано предимно от мюсюлманския екстремизъм. На исляма се гледа като на източник на разпространение на ядрено оръжие и на тероризъм, а от страна на Европа — и като на източник на нежелани мигранти. Това безпокойство се споделя както от обществеността, така и от лидерите. Така например в проведено през ноември 1994 г. изследване на общественото мнение дали „ислямското възраждане“ представлява заплаха за интересите на Съединените щати в Близкия изток, 61% от извадка от 35 000 американци, интересуващи се от външна политика, отговарят с „да“, а само 28% отговарят отрицателно. Една година преди това, отговаряйки на въпроса коя държава представлява най-голяма заплаха за Съединените щати, американците посочват на първите три места Иран, Китай и Ирак. Запитани през 1994 г. кои са „най-големите заплахи“ за Съединените щати, 72% от населението и 61% от водещите политици в сферата на външната политика посочват „разпространението на ядрените оръжия“, а 69% от населението и 33% от политиците посочват международния тероризъм — и двата проблема са свързани с исляма. В допълнение към това 33% от населението и 39% от лидерите виждат заплаха в евентуалната експанзия на ислямския фундаментализъм.

Подобни нагласи демонстрират и европейците. Така например през пролетта на 1991 г. 51% от французите твърдят, че основната заплаха за Франция идва от Юга, а само 8% смятат, че тя идва от Изтока. И четирите държави, от които французите най-много се опасяват, са мюсюлмански: Ирак — 52%; Иран — 35%; Либия — 26% и Алжир — 22%.*12 Западните политически лидери, включително германският канцлер и френският премиер, изразяват сходно безпокойство, а генералният секретар на НАТО декларира през 1995 г., че ислямският фундаментализъм е „опасен поне толкова, колкото комунизмът“ е бил опасен за Запада, а един „високопоставен член“ на Клинтъновата администрация сочи исляма като глобалния съперник на Запада.

След почти пълното изчезване на военната заплаха от Изток планирането в НАТО е ориентирано все повече и повече към потенциалните заплахи от Юга. „Южният вал“, отбелязва през 1992 г. един американски военен наблюдател, заменя Централния фронт и „бързо се превръща в новата фронтова линия на НАТО“. За да посрещнат тези заплахи от Юга, южните страни – членки на НАТО — Италия, Франция, Испания и Португалия — започнаха да осъществяват съвместно военно планиране и операции, като същевременно привлякоха правителствата от Магреба за консултации по начините за противопоставяне на ислямските екстремисти. Освен това тези потенциални заплахи дават основание за продължаването на значително американско военно присъствие в Европа. „Макар въоръжените сили на САЩ в Европа да не са панацея за проблемите, пораждани от фундаменталисткия ислямизъм — коментира един бивш американски висш държавен служител, — тези сили се отразяват съществено на военното планиране в тази зона. Спомняте ли си успешното разгръщане на американски, френски и британски войски от Европа в Персийския залив през 1990–1991 г.? Хората от този регион си го спомнят!“ При това, би могъл да добави той, те си го спомнят със страх, негодувание и омраза.

Като се имат предвид доминиращите усещания, които мюсюлманите и хората от Запада имат едни за други, плюс възхода на ислямския екстремизъм, едва ли трябва да се учудваме, че след Иранската революция от 1979 г. между исляма и Запада се създаде ситуация на между цивилизационна квази война. Това е квази война по три причини. На първо място, в сражение са въвлечени не целият ислям срещу целия Запад. Две фундаменталистки държави (Иран и Судан) и три не фундаменталистки (Ирак, Либия и Сирия) плюс широка гама от ислямистки организации, с финансовата подкрепа на други мюсюлмански страни като Саудитска Арабия, се сражават със Съединените щати, а понякога и с Англия, Франция и други западни държави и групи, като цяло също с Израел и изобщо с евреите. На второ място това е квази война, защото, ако изключим войната в Персийския залив от 1990–1991 г., тя се води с ограничени средства: тероризъм — от едната страна и въздушни сили, прикрити действия и икономически санкции — от другата. На трето място, това е квази война, защото въпреки че насилието е трайно, не е непрестанно. То се изразява в периодични действия на едната страна, които провокират ответни реакции на другата. Въпреки всичко квази войната си е война. Дори ако изключим десетките хиляди избити иракски войници и цивилни по време на бомбардировките на Запада през януари – февруари 1991 г., броят на другите жертви и пострадали също възлиза на хиляди, при това този брой може да се разпредели почти равномерно в годините след 1979 г. Много повече хора от Запада бяха убити в тази квази война, отколкото по време на „истинската“ война в Персийския залив.

Освен това двете страни признават, че този конфликт е всъщност война. Още в предишни години аятолах Хомейни декларира недвусмислено, че „Иран всъщност е във война с Америка“, а Кадафи редовно призовава към свещена война срещу Запада. Мюсюлманските лидери на други екстремистки групировки и държави също са давали подобни изявления. От страна на Запада Съединените щати характеризират, седем държави като „терористични“, пет от които са мюсюлмански (Иран, Ирак, Сирия, Либия и Судан); останалите две са Куба и Северна Корея. Всъщност това ги определя като врагове, защото те атакуват Съединените щати и техните приятели с най-ефикасното оръжие, с което разполагат, и по този начин признават състоянието на война с тях. Американски политици постоянно наричат тези страни „държави извън закона“, „насилнически“ и „гангстерски“, поставяйки ги по такъв начин извън цивилизационния международен ред и превръщайки ги в легитимни мишени на многостранни или едностранни контрамерки. Правителството на Съединените щати обвини хората, взривили Световния търговски център, че „се стремят да разпалят война на градски тероризъм срещу Съединените щати“, и заяви, че конспираторите, обвинени в планиране на следващи взривове в Манхатън, са „войници“ в борба, „равносилна на война“ срещу Съединените щати. След като мюсюлманите твърдят, че Западът води война срещу исляма, а представители на западни страни твърдят, че ислямски групи водят война със Запада, изглежда съвършено резонно да се заключи, че се разиграва нещо, което твърде много прилича на война. В тази квази война всяка страна се стреми да се възползва от собствената си сила и от слабостите на другата страна. Във военно отношение това е преди всичко война на тероризма срещу военновъздушните сили. Фанатизирани ислямски активисти използват отворените общества на Запада и залагат коли – бомби около подбрани цели. Западни военни експерти използват откритото небе на исляма и пускат бомби върху подбрани цели. Ислямските активисти планират убийствата на видни западни лидери и бизнесмени; Съединените щати кроят свалянето от власт на екстремистки ислямски режими. Според американското Министерство на отбраната в периода от петнайсетте години между 1980 и 1995 г. САЩ са участвали в седемнайсет военни операции в Близкия изток, като всичките са насочени срещу мюсюлмани. Не съществува подобна регулярност на военни операции на САЩ срещу която и да е друга цивилизация.

Засега, ако изключим войната в Персийския залив, всяка от страните поддържа градуса на насилието на разумно ниски равнища и се въздържа от определяне на актовете на насилие като военни действия, изискващи реакция на тотален удар. „Ако Либия нареди на своя подводница да потопи американски пътнически кораб — отбелязва «Икономист», — Съединените щати ще реагират на това като на акт на война от страна на самото правителство и няма да поискат екстрадирането на командира на подводницата. По принцип залагането на бомби в пътнически самолет от либийските тайни служби попада в същата категория.“ При все това участниците в тази война прилагат едни към други много повече насилствени тактически действия, отколкото са си прилагали взаимно Съединените щати и Съветския съюз по време на Студената война. С редки изключения нито една от двете свръхсили не избива целенасочено цивилни или дори военни на другата страна. Това обаче постоянно се случва в хода на квази войната.

Американските лидери твърдят, че мюсюлманите, участващи в тази квази война, са незначително малцинство, чието насилие се заклеймява от мнозинството на умерените мюсюлмани. Това може и да е вярно, но не съществуват доказателства в подкрепа на подобно твърдение. В мюсюлманските страни изобщо не се наблюдават протести срещу насилието спрямо Запада. Мюсюлманските правителства, включително бункерните правителства, настроени приятелски към Запада и зависещи от него, си остават поразително резервирани, когато става дума за заклеймяване на терористични актове, насочени срещу Запада. От друга страна, европейските правителства и европейската общественост като цяло подкрепят действията на САЩ срещу мюсюлманските противници и рядко ги критикуват, което поразително контрастира с често проявяваното ожесточено противопоставяне на действията, предприемани от Америка срещу Съветския съюз по време на Студената война. При цивилизационните конфликти, за разлика от идеологическите, родствениците се държат един за друг. Основният проблем за Запада не е ислямският фундаментализъм. Той е ислямът, една различна цивилизация, чието население е убедено в превъзходството на своята култура и е обхванато от мания за малоценността на своята мощ. Проблемът за исляма не е ЦРУ или Министерството на отбраната на САЩ. Той е Западът, една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и вярва, че неговата доминираща, макар и западаща мощ му вменява в дълг да разпространява западната култура в целия свят. Това са основните компоненти, които подхранват конфликта между исляма и Запада.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар