// Вие четете...

Управлението

Банката на Англия – възникване.

„Където има пари, там и дяволът е наблизо.“

По повод това, коя е била първата централна банка, в литературата съществуват разногласия. Едни автори считат, че това е Банка на Швеция, основана в 1668 г. Други сочат, че това е Банка на Англия, учредена през 1694 г. Ще съсредоточим вниманието си върху втората, понеже влиянието на Банка на Англия на развитието на международната финансова система е несравнимо по-голямо. Първо, моделът на Банка на Англия се е използувал и от много други страни за създаване на своите централни банки. Второ, през някои периоди от историята Банка на Англия се е оказвала център, от който се е извършвало управлението на световната финансова система.

За да разберем, откъде се е появила Банка на Англия, е необходимо да направим малко отстъпление от общ порядък: създаването на централни банки в много страни са предшествувани от буржоазни революции, а тези революции така или иначе са били провокирани от лихварите, на които монарсите са пречели да практикуват процентния си бизнес.

Предисторията на създаване на Банка на Англия е такава:

Под влияние на Реформацията, която тъкмо започвала да се разгръща в Европа, английският крал Хенри VIII (1509–1547) съществено охлабил законите, отнасящи се до лихварството. В първата половина на XVI век лихварите значително разширили предлагането на златни и сребърни монети, в страната се наблюдавало оживление на стопанската дейност. Но ето, че на власт дошла дъщерята на Хенри VIII кралица Мария Тюдор (1553–1558), която отново стегнала законите за лихварство. Предлагането на монети съществено намаляло, в страната настъпила депресия. След петгодишно управление на Мария властта преминала към сестра й кралица Елизабет I (1558–1603). За да приведе в ред разстроеното стопанство на страната, тя решила да вземе под контрол издаването на монети. Преди всичко, тя взела решение да направи сеченето на златни и сребърни монети изключителен прерогатив на Кралската съкровищница. Потребността от лихвари рязко намаляла, лихвите по кредитите станали минимални. Кралица Елизабет I влязла в пряко противоборство с лихварите. Лихварите започнали да готвят революция, като заложили на Оливър Кромуел. Всичко свършило, както знаем, със свалянето на крал Карл I, разпускането на парламента, екзекуцията на монарха. Разбира се тези събития не може да се обяснят само с това, че кралицата взела в свои ръце сеченето на монети, но това е важна причина за английската революция. На трона бил сложен Джейкъб Стюарт (1685–1688). В страната започнала гражданска война, която не давала на лихварите възможност да наложат напълно своята власт.

И тук на сцената се появява Уйлям Орански — надеждно протеже на лихварите. Историците са на мнение, че неговото идване на власт е било поддържано от холандските и английските лихвари. Стюартите били свалени от престола, а мястото на Джейкъб заел Уйлям Орански, който започнал да се нарича Уйлям III (1688–1702). От името и по поръчение на група лихвари преговори с новия крал водил известния в онези времена аферист Уйлям Патерсън (до тогава той се опитвал да направи големи пари на колонизацията на Панамския провлак, но безуспешно). За своята „услуга“ по предоставяне на Уйлям Орандски кредит те поискали в замяна насрещни „услуги“:

— първо, да се съгласи за създаването на специална банка, която да бъде монополен емитент на хартиени пари, които да се използуват по цялата страна;

— второ, тази банка трябва да стане изключителен кредитор на правителството, като му дава кредити с 8% годишна лихва в замяна на дългови разписки на правителството (облигации);

— трето, да разреши на банката частично резервиране по своите задължения, тоест фактически да позволи да прави пари „от въздуха“;

— четвърто, основен „резерв“ на банката се предлагало да стане не златото, а дълговите разписки на правителството; за сметка на последните трябвало да се осигуряват изцяло кредитирането на правителството, а така също и други кредити.

Фактически в „проекта“ на У. Патерсън се съдържали всички основни елементи на съвременния механизъм на емисии на пари от централните банки на развитите страни (с изключение на това, че в „проекта“ все още се предвиждало използуването на златото, макар ролята му да е била вече второстепенна).

В основни линии всички изисквания на лихварите били удовлетворени (макар и не напълно — например, правата за емисии на общонационални пари се съхранили и за други банки).

Така възникнала Банка на Англия, при това тя имала право да пуска кредитни (книжни лири стерлинги) в два пъти повече, от наличните златни запаси. Още в първата година Банка на Англия дала на краля кредити на сума 1200000 лири стерлинги при наличие на злато в мазето на банката за 720000 лири стерлинги. Кредитите на правителството и лихвите по тях се погасявали за сметка на данъците. Такава система устройвала както лихварите — акционери на банката, така и правителствените чиновници, тъй като получавали достъп до постоянен източник на кредити. При тази система бързо нараствали приходите на акционерите на Банка на Англия и правителствения дълг. Системата пораждала безпрецедентна корупция, способствувала срастването на финансовата мощ на лихварите и „административния ресурс“ на правителствените чиновници. Губел само английският народ: той носел данъчното бреме, породено от дълга. Освен това, на гърба му лягали и тежестите на кризите, които били неизбежни при бързия ръст на дълга. Накрая, трябва да отчетем, че част от кредитите на Банка на Англия не е била обезпечена нито със злато, нито със стоки. Затова въпреки установилата се представа, че „в тези времена инфлация не би могло да има“, в страната цените се покачвали, което удряло най-първо обикновените англичани. Започнало „бягство“ от хартиените лири към златото. Затова още през 1696 г. кралят издал закон, забраняващ на Банка на Англия да плаща в „натура“, тоест със злато. По такъв начин, вече след няколко години от основаването на Банка на Англия механизмът на парична емисия станал такъв, какъвто е сега в САЩ и други развити страни.

Много скоро, обаче, за правителството „славното време“ завършило: дълговете нараствали толкова стремително, че никакви данъци не стигали за обслужването им. Единственият способ за властите да излязат от тая „задънена улица“ било да започнат война. Наистина, Англия започнала серия войни за завладяване на колонии и световно господство… Резултатът бил още по-голямо отслабване на властта при едновременно с това укрепване на позициите на акционерите на Банка на Англия и други лихвари. В края на XVIII век златните резерви на Банка на Англия били толкова изтощени от войната, че през 1797 г. правителството забранило да се изпълняват всякакви плащания в злато.

През 1816 г., след наполеоновите войни, в Англия бил въведен златния стандарт, предвиждащ свободен обмен на хартиени лири за жълтия метал на Банка на Англия. Обаче Банка на Англия веднага започнала да пуска банкноти съществено повече, от златото в подземията й, което помогнало за възникването на кризата през 1825 г. След това в Англия се появила достатъчно голяма група привърженици на „обуздаването“ на емисионната активност на Банка на Англия — тъй наречената „парична школа“, чиито представители смятали, че кризата от 1825 г. е възникнала поради „откъсването“ на паричните емисии на Банка на Англия от нейния метален запас. Още и печалният опит на крал Уйлям по фактическото „отсъединяване“ на паричните емисии от златото, който завършил с развихрила се инфлация в края на XVII — и началото на XVIII век, си спомнили.

На представителите на „паричната школа“ се противопоставяла така наричаната „банкова школа“, чиито представители считали, че емисията на пари от централната банка трябва да се определя не от запасите на злато, а да се обвърже с потребностите на хората от пари. Това обвързване трябвало да се осигури от издаване на банкноти обезпечени с ценни книжа, тоест в крайна сметка със стоки. Без да влизаме в подробности на тогавашната дискусия между двете школи, ще отбележим, че тя засягала само дейността на Банка на Англия. А за пълно резервиране на търговските банки почти никой не споменавал.

През 1844 г. настъпил нов етап в развитието на Банка на Англия. По-горе споменахме за това, че през посочената година бил приет Акт на Пил, който въвеждал редица новости в дейността на централната банка на страната.

Първо, постановявал, че Банка на Англия получава изключителните права по емитиране на банкноти в страната. Вярно, че другите банки не се лишавали от права за емисии, но максималния обем на емисиите им се фиксирал на нивото на 1844 г.

От този момент Банка на Англия получила фактически правото на 2/3 от всичките емисии на банкноти в страната, и с всяка година този дял се увеличавал. Другите банки постепенно „излизали от играта“: през периода 1844–1921 г. емисионна дейност прекратили всички банки освен Банка на Англия (207 частни банкерски къщи и 72 акционерни банки). Това не означавало, разбира се, отслабване на позициите на другите банки. Много от тях продължили да увеличават капитала и активите си. Но сега вече те започнали да се занимават изключително с емисии на безналични (депозитни) пари.

Второ, определял високо ниво на златно покритие на банкнотите емитирани от Банка на Англия. В определена степен крачката към обезпечаване на висока степен на покритие на емисиите било, за Банка на Англия, не само вътрешна работа. Нали Великобритания била инициатор на разпространението на златния стандарт по целия свят, и тя била обречена, да показва със своя пример, що е истински златен стандарт.

Вместо това, трябва да отбележим, че действието на Акта Пил до отмяната на златния стандарт през 1930 г. нееднократно било спирано, което давало възможност на централната банка на страната значително да увеличи емисията на книжни пари.

Завършвайки разказа за Банка на Англия, трябва да кажем, че от самото начало тя е била частно предприятие, принадлежащо не на държавата, а на отделни лица. Сред акционерите са били краля и кралицата, които направили първата вноска на стойност 10 хил. лири стерлинги. След тях още 633 човека внесли суми, които били по 500 лири, което им давало право на глас на събранията на акционерите. През 1946 г. тоест след две и половина столетия след създаването на банката тя била национализирана от правителството на лейбъристите (между другото списъка на тогавашните акционери до днес остава засекретен), собственик на акционерния капитал станала държавната хазна*. Още преди това, през 1931 г. когато Англия отменила златния стандарт, златния запас на Банка на Англия бил предаден в хазната (министерството на финансите). Обаче и днес Банка на Англия де факто се управлява не от правителството, а от частните банки от лондонското Сити: „Банка на Англия както е била, така и продължава да е частна банка, провеждаща в живота интересите на конкретна, много малка група хора“.

* Величината на акционерния капитал на Банка на Англия към момента на национализацията била равна на 14,55 млрд. фунта стерлинги. Акционерите на мястото на своите акции получили облигации с 3% на държавния заем. За отбелязване е, че всяка акция с номинал 100 фунта ст. се заменяла за облигации с номинал 400 фунта ст. По такъв начин акционерите не били обидени.

Формално капиталът на Банка на Англия вече повече от 60 години принадлежи на държавата. Думата „частна“ в дадения случай подчертава това, че Банка на Англия е независима от правителството, следователно се намира под силното влияние на частните банки. С идването на власт на правителството на консерваторите през 1979 г. Банка на Англия действително попаднала под контрола на министерството на финансите. Обаче кабинетът на Тони Блеър възстановил пълната независимост на Банка на Англия по въпросите на парично кредитната политика.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар