// Вие четете...

История на българите

Балканският полуостров – тревожно „спокойна“ зона.

CBor1„Делото на добрия човек е равно на делото на лошия.“

Балканският полуостров – тревожно „спокойна“ зона.

През лятото на 1940 г. обаче, другият „помощник“ на Германия в „мирното“ преразпределение на „завоюваните със светкавична война територии“ – Съветският съюз – се почувства ощетен при главоломните победи на Германия. Затова, основавайки се на предварително споразумение между Берлин и Москва, Червената армия нахлу през юли 1940 г. в трите прибалтийски републики – Литва, Латвия и Естония и ликвидира тяхната независимост (представяйки цинично пред света тази агресия като „договорно споразумение“ за защита на прибалтийските републики). Германия след толкова огромни завоевания се задоволи с „бакшиша“ от операцията – стратегическото литовско пристанище Мемел (Клайпеда).
Единствена тревожно „спокойна“ зона през това победоносно за Германия лято оставаше Балканският полуостров. Тревожно, защото още през април 1939 г. (по подобие на това, което Германия бе направила с Чехия) Италия бе нахлула в Албания (без там да има италианци, а само „по исторически спомени“ от времето на Римската империя и настоящи сведения за значителни залежи от руда и петрол). Цар Борис беше показвал след женитбата си с най-малката дъщеря на италианския крал (1930 г.), че държи на роднинските си връзки с Италия, но в никакъв случай няма да позволи това да влияе върху интересите на народа му. Така, когато в 1935 г. Обществото на народите наложи санкции спрямо Италия заради агресията й срещу Етиопия, по указания на царя, България подкрепи тези санкции. Мусолини протестира в София по дипломатически път и му напомни, че има и „семейни задължения към тъста и тъща си“. На което Борис III отговори по достойнство: „Съжалявам, но не мога да се съглася да се прави политика, служейки си с чувствата ми към моя тъст и тъща.“
През пролетта на 1940 г., когато Германия извършваше светкавичните си удари на север и запад и когато в подножието на Приморските Алпи Италия си отрязва „последното парче“ от победата над Франция, Мусолини направи сондажи в София за съвместни действия срещу Гърция, напомняйки справедливите български права върху заграбената от Гърция Западна Тракия мимо клаузите на Ньойския договор. Изкушение, което би съблазнило много политици, но не и Борис III.
През 1940 г. обаче вниманието на България беше съсредоточено на север – към Добруджа. През лятото на 1940 г. Румъния, която бе „посъбрала“ в границите си от 1919 г. доста чужди земи с нерумънско население, се оказа изолирана в международните си отношения. При новото положение „Балканският пакт“ загубваше своето значение, а Малката Антанта (Румъния, Югославия, Чехословакия) беше фактически ликвидирана. Франция – традиционната покровителка на Румъния – бе капитулирала, Англия се готвеше за борба на живот и смърт с германската авиация (а евентуално и с германски десант), която от юли 1940 г. застилаше всяка нощ големите и стратегически английски градове с „бомбени килими“. Словакия и Унгария бяха вече твърдо на страната на Германия. Това разкри възможност за прогерманската „Желязна гвардия“ на генерал Антонеску да се наложи в политическия живот на Румъния. Междувременно СССР предяви „искания“ (болшевизмът се опитваше да конкурира по арогантност националсоциализма) и веднага окупира Бесарабия и Буковина. Унгария предяви искания за Трансилвания (където живееха под румънско робство над два милиона унгарци). Естествено в този ред на корекция на Парижките мирни договори се налагаше въпросът за Южна Добруджа, откъсната брутално от страната ни през 1913 г. (след коварното нападение на Румъния в гърба на България през Междусъюзническата война) и след 1918 г. (въпреки че оттеглянето на българските войски от Южна Добруджа не фигурираше в изискванията на Солунското примирие).
Междувременно в Добруджа, под влияние на Коминтерна, се развиваха от страна на комунистите аналогични процеси на денационализация на поробеното българско население, каквито (пак под влиянието на Коминтерна) се развиваха сред българското население в Македония. След Седмия конгрес на съюз „Добруджа“ (гр. Търговище, март 1923 г.) комунистите успяха да разцепят освободителното добруджанско движение (чийто изразител за определен период и в определена степен беше и съюзът „Добруджа“). Комунистите се наложиха във Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). В своя устав и програма ВДРО обяви, че ще се бори за свободна и „независима държава“ Добруджа чрез въоръжена борба. За главен организатор на четите е избран небезизвестният комунист Дочо Михайлов. Бандите на Дочо Михайлов действат не само в поробена Добруджа, но дестабилизират положението по границата и в територията на България (през септември 1923 г. Дочо Михайлов има намерение „да атакува“ флотските казарми във Варна). С една дума БКП си поставя задача да използва за свои партийни цели национал освободителната организация в Добруджа. Целта е „ново формираната държава Добруджа“ да бъде обявена за съветска република и да се присъедини към Съветския съюз.
Това надига националните елементи в Добруджанското национално освободително движение, които действат като проправителствени български елементи. Те успяват да наложат свой контрол върху значителна част от четите в Добруджа. Водени от политическите дейци Слави Алексиев и Ст. Богданов и от войводите Ст. Колев, П. Енчев, К. Йонков и R Чорбаджиев, те преследват и унищожават дейци от левицата. През септември 1925 г. представители на левицата, към които се присъединява и д-р П. Вичев, се събират във Виена (седалище на просъветските „федералисти“ от ВМРО и на задграничната българска комунистическа формация), които констатират, че във ВДРО са взели връх пробългарски националистически елементи и решават да образуват нова просъветска организация, наречена Добруджанска революционна организация (ДРО), която да започне борба в поробена Добруджа със същите цели за формиране на независима Съветска Добруджа и присъединяването й към СССР. Без да постигне някакви резултати, тази организация разцепва и отклонява от преките му цели българското освободително движение в Добруджа срещу румънския гнет.
Непосредствено след навлизането на съветските войски в Бесарабия и Буковина (26-28 юни 1940 г.), Унгария обявява на 28 юни бойна готовност и поставя въпроса за освобождаване и присъединяване към майката-родина на Трансилвания. Германия се налага за преговори между двете страни, като приема да бъде арбитър при окончателното решение. На 27 юли 1940 г. на среща с Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов в Залцбург, Хитлер признава българските права над Южна Добруджа и предлага също разумни преговори между двете страни. Преговорите започват на 19 август 1940 г. в гр. Крайова. Както с Унгария, така и с България, преговорите вървят трудно, поради нереалистични искания от страна на Румъния. Унгария прибягва до „арбитраж“ на хитлеристка Германия. Въпреки настойчивостта на някои от българските дипломати да се използва периода на „бързо разплащане на сметките“ чрез „германски арбитраж“, цар Борис настоява за аргументирани двустранни преговори, които приключват успешно на 7 септември 1940 г. и връщат Южна Добруджа в границите й до 1913 г. на България. Всички останали велики сили – Англия, Съединените щати, СССР признават това решение. Предвижда се взаимно изселване на българското население от Северна Добруджа срещу румънски колонисти от Южна Добруджа. Румънските власти обаче позволяват да се изселват от Северна Добруджа само онези българи, които при преброяването от 1930 г. са се регистрирали като „българи“. По този начин в северната част на Добруджа остава значителен брой население от български етнически произход.
Присъединяването на Южна Добруджа към Отечеството е повод не само за отдавна забравено народно въодушевление, но и за първото разрешаване по мирен път на проблем от българските национални идеали.
С настъпването на есента, облаците над Балканския полуостров се сгъстяват. В края на септември към оста Рим-Берлин се присъединява и далечна Япония. Създава се Тристранният пакт Рим-Берлин-Токио. Повече от ясно е, че войната ще засегне не само Балканите, но и целия свят.
По това време Англия се опитва да внуши по дипломатически път на България (така жестоко ограбена от победителите в Първата световна война) да създаде „противогермански вал“ по Дунава с Югославия. Югославия обаче не споменава нищо за българските земи и почти двумилионното българско население, което се намира под нейна власт. Нещо повече, Белград дава вид, че преговаря да влезе в Тристранния пакт.
На 28. X. 1940 г. Италия обявява война на Гърция. От Рим отново предлагат съвместни действия с България за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония. Цар Борис отново отхвърля това предложение. Никой не знае как са разположени следващите ходове на царя, но за честта на България той няма да се съгласи на коварен удар в гръб на нападната страна или използване на критичното й положение. България е изпитвала няколко пъти тази „хватка“ на собствен гръб, затова има свои разбирания по въпроса. Друг е въпросът, че Германия счита това като „фактор“ в „светкавичната война“. Съветският съюз пък доказва чрез нахлуването си в Полша, прибалтийските страни, Буковина и Бесарабия, че това е практика дори за една страна, която в момента не воюва (и това по същество е мародерство в международен план). Същото се отнася за поведението на Италия спрямо Албания. Цар Борис обаче знае добре, че България (по мощ и размери, а за щастие и по международен морал) не е нито Германия, нито Италия, нито Съветския съюз. Знае много добре, че трябва да премерва до милиметър всяка крачка, която предприема, ако иска да осъществи националните идеали на страната си.
От 22 до 24 ноември 1940 г. Унгария, Словакия и Румъния се присъединяват към Тристранния пакт. България отказва да се присъедини и основният мотив на царя (който той ще разработва в различни варианти в следващите три години) е, че армията ни не е достатъчно добре подготвена и че опасността от стълкновение с Турция е съвсем реална.
Сраженията в Епир не са твърде благоприятни за италианската армия и Вермахтът разработва плана „Марита“ за незабавно преминаване на елитната 12-а германска армия през България и справяне с положението в Гърция. В Румъния, готова да премине Дунава, се намира 500 хилядна германска войска. Категоричният отказ на цар Борис обаче и убедителността, с която излага аргументите, налагат Хитлер да отложи плана „Марита“. Италианските войски по албанско-гръцката граница ще се преместват от окоп в окоп цялата кишава зима, без да осъществят никакъв съществен успех. Борис III обаче е успял да наложи своята позиция за още четири месеца.
Междувременно Сталин е провел свой ход. Научил за отказа на България да влезе в Тристранния пакт, той уговаря (чрез германския посланик в Москва) на 26 ноември (т.е. два дена след като Унгария, Словакия и Румъния са влезли вече в Тристранния пакт, а България със сигурност е останала извън него) „условията“, при които Съветският съюз би се присъединил към Тристранния пакт. Те са сравнително „скромни“ – възможност за „териториален и военен контрол“ на Балканите, южно от Дунава, което ще се „осъществи“ чрез „договор за взаимна помощ между СССР и България“. Това значи, че Москва иска да повтори в България „прибалтийския вариант“. Молотов е поставил въпроса, че „взаимодействието“ с Германия предполага, след като немските войски се намират в Румъния, съветските да имат свои военни бази във Варна и Бургас. До вечерта Сталин разбира обаче, че германците нямат намерение да обсъждат такова предложение. Още на другия ден (при светкавично разпоредена от Москва агитационна кампания от българските комунисти) в София пристига дипломат № 2 на Външното министерство на СССР – Аркадий Соболев. Предложенията му са „фантастични“. Срещу „договор за взаимна помощ“ (България веднага попадаше в „прибалтийския капан“), СССР обещава на България Западна Тракия (Гърция воюва като съюзник на Англия) и Източна Тракия (Турция има вече пакт за взаимопомощ с Великобритания). С една дума Молотов показва на България „сладкиш зад витрина“, без да каже – кой и как щеше да разбие витрината. В кошницата с „подаръци“ от Сталин има и обещание за „всестранна материална и военна помощ“.
„Соболевата акция“, инструктирана и платена щедро от Москва (отпечатани са били и са разпространени из страната над един милион листовки), „тресеше“ България с истерични лозунги и голи обещание три дни. След срещата си с първите български държавници, Соболев е приет и от царя. В спокоен и убедителен разговор, какъвто Борис III има умението да води и при най-напрегнатата ситуация, той изразява становището, че в момента България не е застрашена от никого и държи на твърдия си неутралитет. Но заедно с това не пропуска деликатно да напомни, че подобен договор не е спасил Чехословакия и се е оказал не много благоприятен за независимостта на балтийските държави. С това, попълзновенията на Съветския съюз, са умело и решително парирани.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар