// Вие четете...

Роли в живота

Балдуин II и заговорите в Дамаск (1128–1146).

„Предчувствието не винаги се сбъдва.“

Ответният удар.

1128 — Неуспех на франкския опит за превземане на Дамаск. Зинки става господар на Алеп;

1135 — Зинки опитва безуспешно да превземе Дамаск;

1137 — Зинки разгромява франко-византийската коалиция. Битката при Шайзар;

1140 — Дамаск и Ерусалим се съюзяват срещу Зинки;

1144 — Зинки превзема Едеса, като по този начин унищожава първата от четирите франкски държави на Изток;

1146 — Зинки е убит. Синът му Нуреддин го наследява в Алеп.

Везир ал-Маздагани, както всеки ден, се появи в Павилиона на розите, в двореца на Цитаделата в Дамаск. Там бяха, разказва Ибн ал-Каланиси, всички емири и военачалници. Събранието разгледа много въпроси. Господарят на града, Бури, син на Тогтекин, размени мисли с присъстващите, сетне всеки стана, за да се прибере у дома си. Според обичая везирът трябваше да тръгне последен. Когато се изправи, Бури направи знак на един от приближените си и той удари ал-Маздагани няколко пъти със сабя по главата. След това го обезглавиха и изнесоха разсеченото му на две тяло при Ферската порта, така че всеки да види как Бог постъпва с измамниците.

За няколко минути вестта за смъртта на покровителя на асасините се разчува из суковете на Дамаск, последвана веднага от лов на вещици. Огромна тълпа плъзва из улиците, размахвайки саби и ками. Всички батини, родителите им, приятелите им, както и всеки, заподозрян в симпатия към тях, биват преследвани из града, настигани по домовете и безмилостно убивани. Водачите им ще бъдат разпънати върху зъберите на крепостните стени. Мнозина членове на семейството на Ибн ал-Каланиси взимат дейно участие в клането. Допускаме, че самият летописец, който през онзи септември 1129 година е висш чиновник на петдесет и седем години, не се е слял с простолюдието. Но тонът му говори много за състоянието на духа му през часовете на кръвопролитието: На сутринта площадите бяха разчистени от батините, а виещи кучета се биеха за телата им.

На дамаскчани очевидно им е било дотегнало самовластието на асасините над града им. Повече от всеки друг от него страдал синът на Тогтекин — той не искал да приеме ролята на марионетка в ръцете на сектата и на везир ал-Маздагани. Според Ибн ал-Атир все пак тук не става въпрос за обикновена борба за власт, а за спасението на сирийската столица от неминуема гибел: ал-Маздагани писал на западняците, че предлага да им предаде Дамаск, при условие че се съгласят да му отстъпят в замяна град Тир. Споразумението било сключено. Дори бил уточнен денят — петък. Войските на Балдуин II трябвало да се появят изненадващо пред стените на града, а групи от въоръжени асасини да отворят портите. Други бойци трябвало да завардят изходите на Голямата джамия, за да не позволят на военачалниците и първенците да излязат, докато кръстоносците не завземат града. Няколко дни преди привеждането на плана в изпълнение, Бури, който бил научил за него, побързал да премахне везира си, като дал по този начин знак на населението да се вдигне срещу асасините.

Наистина ли е имало заговор? Склонни сме да се съмняваме, още повече като се знае, че самият Ибн ал-Каланиси, въпреки словесното си ожесточение срещу батините, не ги обвинява нито за миг, че са искали да предадат града му на западняците. От друга страна разказът на Ибн ал-Атир звучи правдоподобно. Асасините и съюзникът им ал-Маздагани са се чувствали заплашени в Дамаск, както поради растящата народна омраза, така и заради интригите на Бури и обкръжението му. Нещо повече, те са знаели, че кръстоносците са решени да превземат града на всяка цена. Вместо да се бие срещу толкова много врагове едновременно, възможно е сектата да е била решила да си уреди някое убежище, например Тир, откъдето да може да насочва своите проповедници и убийци към фатимидски Египет, главна цел на учениците на Хасан ас-Сабах.

Последвалите събития сякаш потвърждават тезата за заговор. Шепата оцелели от клането батини се установяват в Палестина под покровителството на Балдуин II, комуто предават Баниас, могъща крепост, разположена в подножието на планината Хермон и контролираща пътя от Ерусалим за Дамаск. Нещо повече, няколко седмици по-късно силна запдняшка армия се появява в околностите на сирийската столица. Тя обединява близо десет хиляди конници и пешаци, дошли не само от Палестина, но и от Антиохия, Едеса и Триполи, както и няколко стотици воини, току-що пристигнали от родината на западняците, които крещят неистово за намерението си да превземат Дамаск. Най-фанатичните измежду тях принадлежат към Ордена на тамплиерите, религиозен и военен орден, основан десет години по-рано в Палестина.

Като не разполага с достатъчно войска, за да се противопостави на нашествениците, Бури бързо повиква няколко турски номадски банди и арабски племена от областта и им обещава добро възнаграждение, ако му помогнат да отблъсне атаката. Синът на Тогтекин знае, че няма да може дълго да разчита на наемниците си — те много бързо ще започнат да дезертират, за да грабят. Така че основната му грижа е битката да започне час по-скоро. През един ноемврийски ден съгледвачите му съобщават, че няколко хиляди кръстоносци са тръгнали да плячкосват богатата долина Гута. Без да се колебае, той хвърля цялата си армия подире им. Напълно изненадани, западните рицари бързо са обкръжени. Някои не успяват дори да се качат отново на конете си:

Турци и араби се върнаха в Дамаск надвечер триумфиращи, радостни и натоварени с плячка, разказва Ибн ал-Каланиси. Населението се радваше, духовете бяха успокоени, а армията реши да нападне кръстоносците в лагера им. На другия ден призори множество конници се понесоха в галоп. Виждайки да се издига дим, те помислиха, че кръстоносците са там, но като се приближиха, откриха, че враговете бяха напуснали лагера, след като бяха подпалили снаряжението си, защото вече не разполагаха с товарен добитък, който да го носи.

Въпреки неуспеха Балдуин II събира войските си за ново нападение срещу Дамаск. Но ето че изведнъж, в началото на септември, над областта започва да се лее проливен дъжд. Земята, върху която франките са изградили лагера си, се превръща в огромно кално езеро — хора и коне окончателно затъват. Със свито сърце кралят на Ерусалим заповядва изтегляне.

Така Бури, считан при идването си на власт за лекомислен и боязлив емир, успява да спаси Дамаск от двете главни опасности, които го заплашват — кръстоносците и асасините. Извличайки поука от поражението си, Балдуин II се отказва окончателно от каквото и да е ново начинание спрямо въжделения град.

Но Бури не е премахнал всичките си неприятели. Един ден в Дамаск пристигат двама души, облечени по турски, с кабаници и островърхи шапки. Те казват, че търсят постоянна работа и синът на Тогтекин ги наема в личната си охрана. През една майска утрин на 1131 година, когато емирът се връща от хамама в двореца, двамата се нахвърлят върху него и го раняват в корема. Преди да ги екзекутират, те признават, че Учителя на асасините ги е пратил от крепостта Аламут да отмъстят за братята си, избити от сина на Тогтекин.

Край леглото на жертвата са повикани много лекари и особено, уточнява Ибн ал-Каланиси, хирурзи, специалисти в лечението на рани. По това време Дамаск предлага едни от най-добрите медицински услуги в света. Дукак е създал в града болница, „маристан“. Втора болница ще бъде построена през 1154 година. Пътешественикът Ибн Джубайр, който ще ги посети няколко години по-късно, ще опише работата им:

Всяка болница има управители, които водят регистри. В тях вписват имената на болните, разходите, необходими за грижите и прехраната им, както и разни други сведения. Лекарите ходят там всяка сутрин, преглеждат болните и нареждат да бъдат приготвени способни да ги излекуват лекове и храни според това, което е подходящо за всеки поотделно.

След посещението на хирурзите Бури, почувствал се по-добре, настоява да се качи на коня и както всяка сутрин да приеме другарите си на разговор и разпивка. Но прекаляването ще се окаже фатално за болния, раната му не заздравява. През юни 1132 година той склопява очи след тринадесет месеца жестоки мъки. Асасините за пореден път успяват да си отмъстят.

Бури е първият архитект на победоносния отпор, даден от арабския свят на рицарското господство, въпреки че прекалено краткото му царуване не успява да остави траен спомен. Вярно е, че то съвпада с появата на една личност от съвсем друга величина: атабек Имадеддин Зинки, новият господар на Алеп и Мосул, един човек, когото Ибн ал-Атир без колебание счита за дар на Божието провидение за мюсюлманите.

На пръв поглед смуглият офицер с разрошена брада не се различава кой знае колко от многобройните турски военачалници, негови предшественици в безконечната война срещу кръстоносците. Често смъртно пиян, готов, подобно на тях, да използва всяка жестокост и всяко коварство, за да постигне целите си, Зинки също воюва с по-голямо ожесточение срещу мюсюлманите, отколкото срещу западняците. При тържественото му влизане на 18 юни 1128 година в Алеп, онова, което се знае за него, не е никак обнадеждаващо. Славата си дължи главно на потушаването предишната година на бунта на багдадския халиф срещу селджукските му покровители. Добрият ал-Мустазхир умира през 1118 година и оставя престола на сина си ал-Мустаршид-биллах, двадесет и петгодишен младеж, синеок, риж, с лице обсипано с лунички, който има амбицията да възвърне славната традиция на първите абасидски владетели. Моментът изглежда подходящ, тъй като султан Мохамед току-що е издъхнал и според обичая започва война за наследството му. Младият халиф са възползва от това, за да поеме лично в ръце командването на войските си, нещо невиждано от два века насам. Талантлив оратор, ал-Мустаршид събира на своя страна населението на столицата.

Но напълно парадоксално, в момент, когато повелителят на правоверните слага край на дългата ленива традиция, султанството преминава в ръцете на четиринадесет годишен младеж, интересуващ се единствено от лов и харемни наслади. Махмуд, син на Мохамед, е гледан снизходително от ал-Мустаршид, който често го съветва да се върне в Персия. Това е чисто и просто бунт на арабите срещу турците, воините чужденци, потискащи ги от толкова дълго време. Неспособен да се противопостави на фрондата, султанът повиква Зинки, по това време управител на богатото пристанище Басора, разположено в дъното на залива. Намесата му е решаваща — разгромени край Багдад, войските на халифа предават оръжието си, а повелителят на правоверните се затваря в двореца си в очакване на по-добри дни. За да възнагради Зинки за безценната му помощ, султанът му поверява няколко месеца по-късно управлението на Мосул и Алеп.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар