// Вие четете...

Роли в живота

Балдуин – крал на Ерусалим.

„Малко ум е по-добре, отколкото много сила.“

Всеки път, след като превземат някоя крепост, западняците нападат и следващата. Мощта им ще продължава да расте докато завладеят цяла Сирия и прогонят мюсюлманите от страната.

След толкоз непрекъснати разгроми, разочарования и унижения трите неочаквани известия, които достигат до Дамаск през лятото на 1100 година, пораждат доста надежди. И то не само сред воините за вярата, насъбрани около кадията ал-Харауи, но и по пазарищата, под сводовете на Правата улица, където търговци на сурова коприна, позлатен брокат, дамаски тъкани и мебели, приседнали под сянката на пълзящите лози, си подвикват от един дюкян на друг през главите на минувачите, както през щастливите дни.

В началото на юли се понася първата мълва, скоро след това потвърдена: старият Сен-Жил, който от никого не криел апетитите си спрямо Триполи, Хомс и цяла Средна Сирия, изведнъж бил отплавал за Константинопол след конфликт с останалите западни вождове. Говори се, че повече няма и да се върне.

В края на юли пристига втора вест, още по-необичайна от първата, която прелита за няколко минути от джамия на джамия, от уличка на уличка. По време на обсадата на град Акра, Готфрид, господар на Ерусалим, бил поразен от стрела, която го убила, разказва Ибн ал-Каланиси. Говори се също и за някакви отровни плодове, които палестински първенец поднесъл на западния военачалник. Други мислят, че е било естествена смърт, предизвикана от епидемия. Но на публиката най й харесва версията, отбелязана от летописеца от Дамаск: Готфрид загинал под ударите на защитниците на Акра. Не означава ли подобна победа, само година след падането на Ерусалим, че вятърът започва да се променя?

Впечатлението сякаш се потвърждава няколко дни по-късно, когато става известно, че Боемунд, най-страшният от кръстоносците, е заловен. „Мъдрият“ Данишменд се справя с него. Както и три години преди това, при битката край Никея, турският вожд е обсадил арменския град Малатия. Като научи това, пише Ибн ал-Каланиси, Боемунд, крал на западняците и господар на Антиохия, събра хората си и тръгна срещу мюсюлманската армия. Безразсъдно начинание, защото, за да стигне до обсадения град, западният военачалник трябва да язди цяла седмица през планинска местност, здраво владяна от турците. Осведомен за приближаването му, Данишменд подготвя засада. Боемунд и петстотинте рицари, които го придружават, са посрещнати с преграден огън от стрели, сипещи се върху им в тесния проход, където им е невъзможно да се разгърнат. Бог отсъди победа на мюсюлманите и те убиха голям брой кръстоносци. Боемунд и неколцина от другарите му бяха пленени. Отвеждат ги оковани по посока на Никсар, в Северен Анадол.

Последователното отстраняване на Сен-Жил, Готфрид и Боемунд, тримата главни архитекти на рицарското нашествие, е схванато от всички като Божи знак. Хората, доскоро смазани от привидната непобедимост на западните рицари, отново добиват смелост. Не е ли това моментът да им нанесат решителен удар? Един човек, във всеки случай, го желае силно Дукак.

Да не се лъжем, младият владетел на Дамаск няма нищо общо с ревностните бранители на исляма. Нима не доказва по време на битката за Антиохия, че е готов да предаде своите, заради местните си амбиции? Едва през пролетта на 1100 година селджукският владетел внезапно вижда необходимостта от свещена война срещу неверниците. Един от васалите му, бедуински владетел от Голанското плато, се оплаква от честите нахлувания на западняците от Ерусалим, които опустошават реколтата и крадат стадата му. Дукак решава да ги сплаши. През един майски ден, когато Готфрид и дясната му ръка Танкред, племенник на Боемунд, се връщат с хората си от поредния набег, оказал се особено плодоносен, армията от Дамаск ги напада. Натежали от плячката, рицарите са неспособни да завържат бой. Затова предпочитат да побягнат, като оставят след себе си много мъртъвци. Самият Танкред едва успява да се спаси. За да отмъсти, той организира ответно нападение досами околностите на сирийската столица. Овощните градини са опустошени, селата оплячкосани и опожарени. Изненадан от мащабите и бързината на ответния удар, Дукак не се осмелява да се намеси. С обичайното си непостоянство, горчиво съжалявайки за действията си в Голан, той стига дори дотам да предложи на Танкред да му заплати голяма сума пари, ако се отдалечи. Разбира се, подобно предложение само засилва решителността на западния княз. Като преценява съвсем логично, че владетелят се намира в безизходно положение, той му изпраща делегация от шестима души, която го приканва или да приеме християнството, или да предаде Дамаск. Нищо по-малко. Възмутен от подобно нахалство, селджукът заповядва пратениците да бъдат задържани и заеквайки от ярост, на свой ред им нарежда да приемат исляма. Един от тях се съгласява. Останалите петима тозчас са обезглавени.

Едва научил за случилото се, Готфрид се присъединява към Танкред. Начело на всички хора, с които разполагат, в продължение на десет дни двамата системно опустошават околностите на сирийската столица. Богатата равнина Гута, която обгръща Дамаск както светлият кръг обгръща луната, според израза на Ибн Джубайр, изглежда плачевно. Дукак не мърда. Затворен в двореца си в Дамаск, той изчаква бурята да отмине. Още повече, че васалът от Голан е отхвърлил сюзеренството му и е приел да плаща годишен данък на господарите на Ерусалим. Но онова, което е по-сериозно, е, че населението на сирийската столица започва да се оплаква от неспособността на управниците да го защитават. Хората недоволстват срещу турските войници, които се разхождат като пауни из суковете, но изчезват вдън земя щом врагът се подаде край градските порти. Дукак е обсебен от една едничка мисъл: да си отмъсти колкото се може по-скоро, дори и само за да се реабилитира в очите на собствените си поданици.

Представяме си при тези обстоятелства каква огромна радост доставя смъртта на Готфрид на селджукския владетел, който само три месеца преди това би се отнесъл безразлично към нея. Залавянето на Боемунд няколко дни по-късно му дава кураж да предприеме бляскав ход.

Удобен случай се представя през октомври. Когато Готфрид бе убит, разказва Ибн ал-Каланиси, неговият брат граф Балдуин, господар на Едеса, пое към Ерусалим с петстотин рицари и пешаци. При вестта за преминаването му, Дукак събра войските си и тръгна срещу него. Пресрещна го близо до крайбрежието на Бейрут. Очевидно Балдуин иска да наследи Готфрид. Рицарят е известен с грубостта си и отсъствието на всякакви скрупули, както го показва убийството на „осиновителите“ му в Едеса. Но той е и храбър и хитър воин — присъствието му в Ерусалим би представлявало постоянна заплаха за Дамаск и цяла мюсюлманска Сирия. Убийството или залавянето му в този критичен момент би значело да бъде обезглавена армията на нашественика и да бъде поставено под въпрос самото присъствие на западни кръстоносци на Изток. И ако датата е така добре избрана, то и мястото на атаката не е случайно.

Идвайки от север, по продължение на средиземноморския бряг, Балдуин се очаква да стигне в Бейрут около 24 октомври. Преди това трябва да пресече Нахр ел-Калб, старата фатимидска граница. Близо до устието на Кучешката река пътят се стеснява и над него надвисват отвесни и стръмни скали. Идеално място за засада. Именно там е решил Дукак да изчака нашествениците, като скрие хората си в пещерите и гористите склонове. Съгледвачите редовно му съобщават за придвижването на врага.

От най-дълбока древност Нахр ел-Калб е фикс идея за завоевателите. Когато някой от тях успее да премине прохода, изпитва такава гордост, че издълбава върху скалите разказа за своя подвиг. По времето на Дукак човек вече може да се възхити на много от тези свидетелства — от йероглифите на фараон Рамзес II и клинописното писмо на вавилонеца Навуходоносор до латинските хвалебствия, които римският император от сирийски произход Септимий Север някога отправил към храбрите галски легионери. Но в сравнение с шепата победители, колко воини са видели мечтите си разбити в тези скали без да оставят следа! За владетеля на Дамаск няма никакво съмнение, че „проклетият Балдуин“ скоро ще се присъедини към кохортата на победените. Дукак има пълно основание да се чувства оптимист. Войските му са шест или седем пъти по-многобройни от тези на западняшкия вожд. Но най-вече на негова страна е ефектът от изненадата. Не само че ще измие нанесената му обида, но ще си възвърне първенството между сирийските князе и отново ще властва както допреди нахълтването на нашествениците.

Ако има човек, комуто не убягва залогът на битката, това е новият господар на Триполи, кадията Фахр ел-Мулк, наследил година преди това брат си Джалал ел-Мулк. Градът му е обект на апетитите на дамаския владетел още преди идването на западните рицари. Ето защо той има не една причина да се страхува от разгрома на Балдуин, тъй като тогава Дукак би се провъзгласил за първенец на исляма и освободител на сирийската земя и би се наложило да се признае сюзеренството му и да бъдат търпени приумиците му.

За да избегне това, Фахр ел-Мулк е далеч от всякакви скрупули. Когато научава, че Балдуин приближава Триполи на път за Бейрут и оттам за Ерусалим, той нарежда да му изпратят вино, мед, хляб и месо, както и богати златни и сребърни дарове; един пратеник настоява да се срещне с западняшкия вожд насаме и му съобщава за засадата, приготвена от Дукак, като същевременно му дава подробни сведения за разположението на армията от Дамаск и съвети за най-добрата тактика, която може да се използва. Западния предводител изпраща благодарности на кадията за толкова ценното сътрудничество и поема отново пътя си към Нахр ел-Калб.

Без да изпитва ни най-малко съмнение, Дукак се готви да нападне франките веднага щом стъпят на тясната брегова ивица, взета на прицел от стрелците му. Рицарите се появяват от страната на селището Джуние и се придвижват напълно спокойно. Още няколко крачки и ще паднат в клопката. Но изведнъж спират и бавно започват да отстъпват. Нищо още не е изгубено, но като вижда, че врагът не се е хванал на въдицата му, Дукак се обърква. Тормозен от емирите си, той най-накрая заповядва на стрелците да изпратят няколко залпа стрели, без да се осмели да хвърли конницата срещу кръстоносците. Когато настъпва нощта, мюсюлманските войски са изцяло паднали духом. Араби и турци взаимно се обвиняват в страхливост. Избухват сбивания. На сутринта след кратък сблъсък войските от Дамаск се изтеглят по посока на Ливанската планина, а рицарите – кръстоносци спокойно продължават пътя си към Палестина.

Кадията на Триполи решава умишлено да спаси Балдуин, като преценява, че главната заплаха за града му идва от Дукак, който две години преди това е постъпил по същия начин спрямо Карбука. За единия, както и за другия, в решителния момент западната опасност изглежда по-малкото зло. Но злото плъзва много бързо. Три седмици след не успялата засада край Нахр ел-Калб Балдуин се провъзгласява за крал на Ерусалим и се захваща с двойно дело на организатор и завоевател с цел да заздрави придобивките от нашествието. Опитвайки се, един век по-късно, да проумее какво кара западняците да дойдат на Изток, Ибн ал-Атир приписва инициативата на крал Балдуин, „ал-Бардауил“, когото смята в известен смисъл за вожда на Запада. И той не греши, защото макар и само един от многото виновници за нашествието, рицарят е справедливо сочен за главен архитект на завладяването. В сравнение с безнадеждната раздробеност на арабския свят западните държави веднага се налагат със своята решителност, воински качества и относителна сплотеност като истинска регионална сила.

При все това мюсюлманите разполагат със значителен коз: изключителната числена слабост на противника. След падането на Ерусалим повечето от западняците се връщат по родните си места. При възкачването си на трона Балдуин разчита само на няколко стотин рицари. Но привидният недостатък се стопява, когато през пролетта на 1101 година става известно, че нови западни войски, доста по-многобройни от предишните, са се събрали в Константинопол.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар