// Вие четете...

Начини на манипулиране

Ангажирани интелектуалци или.

„Честност и изгода не лежат в един чувал.“

Следователно медийното присъствие на експертите на мозъчните тръстове не се ограничава само до ролята им на неутрални експерти, прилагащи политически или аналитични технологии, които работят, или правещи „рационални“ предсказания отвъд всякакви морални съображения. Макар и след 1996 г. те преди всичко да претендират за образа на „рационални“ експерти“, все пак продължават да формулират аргументи, основани на ценностни съждения и да се идентифицират с тях. Тези сред тях, които непрестанно претендират и за ролята на ангажирани интелектуалци като Иван Кръстев (ЦЛС), Евгений Дайнов (ЦСП), Огнян Минчев (ИРМИ), Георги Ганев (ЦЛС), Александър Кьосев (ЦАИ) и т.н., присъстват редовно в културните и интелектуалните седмичници като „Култура“.

Според медията и контекста, в изявите им успоредно се забелязват, от една страна, претенцията за рационалност и пълна обективност, бореща се с всякакви опити за „погрешно“ морализиране на проблемите на икономиката и на политиката, и от друга, непрекъснатото желание да използват моралните аргументи от позицията на интелектуалци и ангажирани граждани. Например: докато на страниците на „Дневник“ директорът на ИПИ и неговите младши експерти защитават ултралиберални гледни точки в анализите си, в борсовите си прогнози, в коментарите си на емпиричните схеми и таблици, то в православното списание „Християнство и култура“ Красен Станчев (ИПИ) се изявява като философ-икономист и обсъжда с Румен Аврамов (ЦЛС) моралните и теологичните устои на капитализма.

Схемите и графиките са заместени с цитати от Библията, от философските и литературни произведения, чрез които К. Станчев се опитва да покаже необходимостта от морален дискурс за аргументирането на прехода към пазарна икономика.

Макар и тези две позиции да изглеждат привидно противоречиви, те са представени и приети като такива от самите експерти. Както казва Йозеф Бьорьош в една статия, посветена на ролята на експертите и по-точно на интелектуалците-икономисти в Унгария след 1989 г., последните разчитат особено много на „аргументи от идеален тип“ и на „манипулаторско подбиране на променливите, нелегитимни емпирични сравнения между капиталистическа и социалистическата система“. Така в крайна сметка те успяват да заместят социалистическата утопия с капиталистическата утопия, „ненадейно замествайки телоса в контейнера на утопията“. Те могат да си служат с техническите аргументи, като че ли става дума за аргументи с морална стойност, и с интелектуалните аргументи на Просвещението, сякаш става дума за обективни и математически доказателства.

По този начин, отказвайки се от образа на ангажирани интелектуалци и често разобличавайки неспособността на интелектуалците да формулират обективна и адекватна позиция, непрекъснато смесвайки регистрите на откритията си, експертите на мозъчни тръстове се опитват да се самопровъзгласят за единствени легитимни интелектуалци в публичния дебат. Отвореното писмо на Евгений Дайнов (директор на ЦСП) към българските интелектуалци на страниците на в-к „Култура“ от 12 октомври 2001 г., „Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?“, отлично илюстрира този опит за дестабилизиране на всяка интелектуална позиция, която се съмнява в справедливостта на войната на Съединените щати срещу тероризма. Статията на Дайнов е също и директно обвинение срещу в-к „Култура“, че е псевдо интелектуален форум, който възпроизвежда „кръчмарски разговори“. Отговорът на главната редакторка Копринка Червенкова открито се възпротивява на тази манипулация. Предаваме дълъг откъс от нейната статия, защото считаме, че посочва съвсем точно проблема за узурпацията на медийното пространство от експертите, още повече, че самата К. Червенкова е допринесла за това:

Сигурно помниш, драги ми Генчо, че в далечната 1989–1990 г. и ти, и Румен Димитров, а и много други, нахълтахте в новата ситуация от позициите на експерти, идващи от различни институции, но със сходната амбиция да се държите като интелектуалци, т.е. да произвеждате независими критични съждения за процесите, протичащи в променящото се наше битие. Много бързо обаче, и не без помощта на такива като тебе, от съжденията ви отпадна първо критичното, а веднага след него и независимото. Как се случи ли? Ще ти кажа. Намекна се, внуши се, накрая се съобщи в прав текст, че (отново) ситуацията е по така, че тя пак е „на живот и смърт“; че трябва да изчакаме по-добри времена за независимостта и критичността; следователно, както и преди пари за независими съждения няма, особено пък ако те са критични… Интелектуалната общност, т.е. правото на свободно говорене окончателно се разпадна. Как ли? Много просто – убеди се, че то не се плаща и се продаде на партийни каузи. Които на родна почва се явиха в две основни организационни форми – като фондации и като партийни централи.

Ето тази ситуация те свари като се върна от Лондон, скъпи Генчо, и много правилно се ориентира, затова се усука около най-престижната тогава институция – президентството. Не помня вече какъв беше – съветник, местен имиджмейкър или продавач на образи в чужбина. По-важното е, че когато титулярът на тази така престижна институция се „деактуализира“, нищо не ти попречи да участваш в елиминирането му, както и в подялбата на печалбата от сделката. Допускам, че точно в този период ти окончателно си се разделил с илюзиите си, че е възможно да играеш и ролята на свободен интелектуалец, и си стъпил на терена на чистия и добре платен партиен активизъм. Някои по-сръчни от тебе момчета доста по-рано се бяха преориентирали, но затова пък ти се постара да наваксаш. И в голяма степен успя. На фона на тази мила картинка как мислиш се чувстваха останките от онази академична общност, за които свободното критично говорене беше ценност? Ами ужасно се чувстваха, Генчо. Чувстваха се измамени, потиснати, унизени. И с основание. На фона на парите, които вие преразпределяхте в битността си на „независими политолози“, тяхното независимо академично съществуване беше и продължава да е, жалко и недопустимо мизерно. И какво мислиш направиха те? Ами същото, което правехте и вие. Започнаха да пишат проекти и отчети. Само че срещу доста по-малко пари. А между проектите и отчетите – нищо. Понякога някой и друг текст, посветен на българската ромска общност, който остава завинаги достъпен само за фондационните счетоводители; понякога някоя и друга международна конференция, парите за която обикновено се разпределят между пишещите проектите и пишещите отчетите. А между тях някой и друг случаен абдал, поканен за автентичност. Вие и лично ти, драги Генчо, развратихте, купихте, за жълти стотинки, и в крайна сметка унищожихте т.нар. интелектуална общност, подлагайки на строги санкции всеки опит за независимо поведение или говорене. Обявихте себе си за единствените „политически правилни“ и внушихте у хората панически страх от „политическата неправилност“. Как, ще попиташ? Финансово, скъпи, финансово. Запушихте чак с телата си каналите до всяко външно или вътрешно финансиране за дейности, неодобрени от вас. Въведохте най-отвратителната норма за успех – нормата на политическото лакейство…

И още имам какво да ти пиша, приятелю, още имам какво да ти кажа, ама има ли защо? Ние с тебе вече сме пътници. Тези, дето идват след нас, хич не се трогват нито от вашите политологически брътвежи, нито от морализаторските проповеди на „Култура“. Затова дай ние двамата да отидем в някоя кръчма, да „отметнем“ по две мастики, да боднем някой и друг набран от нас домат и да се разберем на четири очи. Става ли?

Писмото на Копринка Червенкова е изпълнено с горчиви истини за начина, по който „момчетата“ се пишат експерти и се опитват да монополизират пространството на интелектуалния дебат в медиите. Не можем обаче да не се запитаме защо то е във формата на лична атака, която не назовава другите експерти, например Иван Кръстев, който участва в подялбата на печалбата от кампанията за предварителните президентски избори през 1996 г. точно колкото и Евгений Дайнов? Защо тя завършва, предлагайки разговор „на четири очи“, а не публичен дебат? Обяснението на тази ситуация се крие в сложността на българското публично пространство, което смесва професионалните и приятелските отношения; в него участват множество мрежи за проекти, които се намират в голяма икономическа и символична взаимозависимост. Както констатира социоложката Л. Деянова, в България не съществува публично пространство, т.е. автономна модерна критична публичност такава, каквато я описва Хабермас.

Според един от членовете на редакцията на в-к „Култура“ публичната покана, която К. Червенкова отправя към Е. Дайнов дебатът да бъде продължен частно, е приета от Дайнов, който „започва отново да публикува редовно във вестника“. Публичният дебат, който тази размяна на реплики би трябвало да провокира, „отново е монополизиран от вечните фигури на зависимите интелектуалци и нищо не се променя“; това просто е „още по-голяма реклама за същите експерти“, които К. Червенкова критикува, но иначе не спира да възхвалява и подпомага.

Лидерите на мозъчни тръстове играят едновременно ролите на шамани, експерти, ангажирани интелектуалци, изследователи, хора, които говорят както от името на разума, истината, икономическите закони, политическите и геополитическите стратегии, така и от името на изкуството и музиката. Те успяват да окупират голяма част от българското медийно пространство, налагайки се като легитимни посредници между множество области едновременно. Те са икономисти, когато говорят за икономическите процеси, политолози, когато говорят за политическите реформи, изследователи, когато говорят за наука, ангажирани интелектуалци, когато говорят за гражданското общество или за цивилизационните избори, критици на изкуството, когато говорят за естетични норми. Те успяват да се въплътят в ролята на чисти медиатори, която фактически им позволява да се превърнат в легитимни представители на обекта, който медиатизират.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар