// Вие четете...

Чувства и власт

Азиатското предизвикателство.

„Ние, китайците, като никога досега се чувстваме националисти.“

Азиатското предизвикателство.

Индигенизацията и възраждането на религията са глобални явления. Те обаче са забележими най-вече в културната агресивност и в предизвикателствата, които Азия и ислямът отправят към Запада. Това са динамично развиващите се цивилизации от последната четвърт на XX в. Предизвикателството на исляма се изразява в неговото тотално културно, социално и политическо възраждане в мюсюлманския свят, придружено от отхвърлянето на западните ценности и институции. Азиатското предизвикателство е видимо във всички източно азиатски цивилизации — синоистката, японската, будистката и мюсюлманската — и то подчертава техните културни различия от Запада, а понякога и общото помежду им, най-често свързвано с конфуцианството. Както азиатците, така и мюсюлманите изтъкват превъзходството на своите култури над западната. За разлика от тях народите от другите не западни цивилизации — индуската, православната, латиноамериканската и африканската, макар и да подчертават различието на своите култури, докъм средата на 90-те години на XX в. все още се колебаят дали да декларират превъзходство над западната култура. Азия и ислямът са самотници в това отношение, макар понякога заедно да натрапват самоуверената си агресивност спрямо Запада.
Сходни, но различни причини лежат в основата на тези предизвикателства. Азиатската агресивност се корени в икономическия растеж; мюсюлманската агресивност до голяма степен произтича от способността за социална мобилизация и от темповете на демографски растеж. Всяко от тези предизвикателства оказва и ще продължава и през XXI в. да оказва дестабилизиращо въздействие върху световната политика. Характерът на дестабилизиращите ефекти обаче се различава съществено. Икономическото развитие на Китай и на другите азиатски общества осигурява на техните правителства стимули и ресурси да изявяват по-големи претенции в отношенията си с други страни. Демографският растеж в мюсюлманските страни и най-вече разрастването на кoxортата на петнайсет до двайсет и четири годишните младежи, осигурява кандидати за редиците на фундаментализма, тероризма, бунтарството и миграцията. Икономическият растеж укрепва азиатските държави; демографският растеж застрашава мюсюлманските държави и не мюсюлманските общества.
Икономическото развитие на Източна Азия е едно от най-значимите явления в света през втората половина на XX в. Този процес започва в Япония през 50-те години и за известно време се налага убеждението, че Япония е голямо изключение: не западна държава, която се е модернизирала успешно и се е превърнала в икономически развита страна.
Процесът на икономическо развитие обаче се пренася и върху четирите тигъра (Хонконг, Тайван, Южна Корея и Сингапур), а след това се разпростира и върху Китай, Малайзия, Тайланд и Индонезия, като понастоящем обхваща още Филипините, Индия и Виетнам. Тези страни често поддържат в продължение на десетилетия средна норма на годишен растеж от 8 до 10%. Не по-малко внушително разрастване на търговията се наблюдава отначало между Азия и останалия свят, а после в границите на азиатския континент. Тези икономически постижения на Азия контрастират рязко с умерените норми на растеж на европейската и на американската икономика и със стагнацията, обхванала по-голямата част от останалия свят.
Следователно изключението вече не е само Япония, а във все по-голяма степен се отнася до цяла Азия. Поставянето на знак за равенство между богатството и Запада и слабото развитие и не западния свят няма да надживее XX в. Скоростта, с която настъпва тази промяна, е поразителна. Както отбелязва Кишор Махбубани, на Великобритания и на САЩ са били необходими 58, съответно 47 години, за да удвоят производството си на глава от населението, докато Япония постигна това за 33 години, Индонезия — за 17, Южна Корея — за 11, а Китай — за 10. През 80-те години и през първата половина на 90-те години китайската икономика бележи растеж от 8% годишно, а „тигрите“ вървят непосредствено след нея. „Китайската икономическа зона“, се заявява в една декларация на Световната банка от 1993 г., се превръща в „четвърти стълб на икономически растеж“ заедно със Съединените щати, Япония и Германия. Според повечето предвиждания още в началото на XXI в. китайската икономика ще бъде най-могъщата в света. Докато през 90-те години на XX в. Азия разполага с втората и третата най-големи икономики в света, към 2020 г. там вероятно ще бъдат четири от петте и седем от десетте най-големи икономики. По това време азиатските общества вероятно ще дават над 40% от световния икономически продукт. Следователно повечето от конкурентно способните икономики вероятно ще бъдат азиатски. Дори ако азиатският икономически растеж забави темповете си по-скоро и по-рязко, отколкото се очаква, последствията от този растеж, който вече е факт, ще бъдат изключително големи за Азия.
Източно азиатското икономическо развитие променя баланса на силите между Азия и Запада, по-специално между Азия и САЩ. Успешното икономическо развитие поражда самоувереност и агресивност у тези, които го осъществяват и се ползват от неговите блага. Богатството подобно на силата се приема като аргумент за достойнства и като демонстрация на морално и културно превъзходство. С утвърждаването на икономическия си успех източно азиатците не се колебаят да изтъкват различността на своята култура и да декларират върховенството на своите ценности и на начина си на живот в сравнение с тези на Запада и на останалите общества.
Азиатските общества все по-малко са склонни да се съобразяват с изискванията и интересите на САЩ и все повече са в състояние да се противопоставят на натиск, упражняван върху тях от САЩ или от други западни държави.
През 1993 г. посланик Томи Коу отбелязва: „Вълна на културен ренесанс залива цяла Азия.“ Този ренесанс включва „нараснала самоувереност“, което означава, че „азиатците вече не гледат на всичко западно или американско като на непременно най-доброто“. Ренесансът се проявява както в засиления акцент върху характерните културни самоличности на азиатските страни, така и в наблягането на общото между тези култури, което ги отличава от западната култура. Значимостта на това културно възраждане намира израз в променящото се взаимодействие между двете най-големи общества в Източна Азия и западната култура.
Когато в средата на XIX в. Западът насилствено проникна в Китай и в Япония, след кратко увлечение по кемализма управляващите азиатски елити избраха реформистката стратегия. По време на реставрацията Мейджи на власт в Япония идва динамична група реформатори, изучила и въвела западна техника, практики и институции и положила началото на процеса на японската модернизация. Това обаче става по начин, позволяващ съхраняване на основните елементи от японската традиционна култура, което в много отношения допринася за модернизирането и позволява Япония да се обърне към корените на своята култура и да я преформулира, подкрепяйки и оправдавайки своя империализъм през 30-те и 40-те години на XX в. В Китай, от друга страна, залязващата династия Цин демонстрира неспособност да се адаптира успешно към западното влияние. Китай е победен, унижен и експлоатиран от Япония и от европейските сили. Крахът на династията през 1910 г. е последван от разделение, гражданска война и от обръщане към конкуриращи се западни идеи от страна на конкуриращи се китайски интелектуалци и политически лидери. Достатъчно е да споменем трите принципа на Сун Ятсен за „национализъм, демокрация и препитание на хората“; либерализма на Лиан Чичао; марксизма – ленинизма на Мао Дзедун. Към края на 40-те години внесената от Съветския съюз идеология надмогва внесените от Запада идеологии — национализъм, либерализъм, демокрация и християнство — и Китай се определя като социалистическа държава.
Тоталното поражение на Япония във Втората световна война предизвика тотална културна бъркотия в тази държава. Един западен наблюдател, добър познавач на Япония, коментира през 1994 г.: „Сега за нас е много трудно да преценим до каква степен всичко — религия, култура, всеки елемент от духовния живот на страната — е обслужвало каузата на войната. Загубата във войната парализира цялата система. Всичко, съществуващо дотогава, стана непотребно и бе отхвърлено.“ В замяна на това всичко, свързано със Запада и особено с победоносните Съединени щати, започва да се приема като добро и желано. По този начин Япония се опитва да подражава на САЩ по същия начин, както Китай подражава на Съветския съюз.
Към края на 70-те години неспособността на комунизма да стимулира икономическото си развитие и успехът на капитализма в Япония, както и във все по-голяма степен и в другите азиатски страни, кара китайските лидери да се отдръпнат от съветския модел. Разпадането на Съветския съюз десет години по-късно още повече демонстрира колко неуспешен е бил китайският избор. Тогава китайците се оказват изправени пред проблема дали да се ориентират към западна посока, или да се обърнат към самите себе си. Много интелектуалци, както и някои други членове на обществото се изказаха за пълно позападняване — тенденция, която достигна своята културна и популярна кулминация в телевизионния сериал „Елегия за реката“, както и в издигнатата на площад Тянанмън Статуя на свободата. Тази прозападна ориентация обаче не получи подкрепата нито на няколко стотинте души, управляващи в Пекин, нито на осемстотинте милиона селяни от страната. В края на XX в. тоталното позападняване вече се оказва не толкова практично, колкото в края на XIX в. Вместо това китайските ръководители избраха, от една страна, капитализъм и включване в световната икономика, а от друга — политически авторитаризъм и връщане към традиционната китайска култура. На мястото на революционната легитимност на марксизма – ленинизма, режимът наложи легитимност на постижението, подсигурена от възходящото икономическо развитие, както и националистическа легитимност, подкрепена от отличителните характеристики на китайската култура. „След събитията от Тянанмън — посочва един политически коментатор — режимът ентусиазирано прегърна китайския национализъм като нов извор на легитимност“, като същевременно преднамерено започна да насажда антиамерикански настроения, за да оправдае властта и поведението си. Така се формира китайски културен национализъм, резюмиран по следния начин от един хонконгски лидер през 1994 г.: „Ние, китайците, като никога досега се чувстваме националисти. Ние сме китайци и се гордеем с това.“ В самия Китай в началото на 90-те години се разгръща „всеобщ стремеж за завръщане към автентично китайското, което често е патриархално, наивно и авторитарно“. В този исторически процес на връщане към корените демокрацията подобно на ленинизма се оказва дискредитирана като поредния чужд трансфер.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар